The "Good night" project

-Като да превъртиш. Превъртам. Като превъртам играта, макар и да не е наложено първичното значение. Сякаш, когато проумееш всичко, се връщаш отначало. И ако съвсем случайно ти зададат един и същи въпрос, като сега е втория път, ти ще отговориш по възможно най-простия начин. Превъртях. Но съм жив. Какво да правя? Как така се случи, може би можеш да превъртиш по всякакви начини. -Глупости -не можеш - казва То в главата ми. Начинът е само един. Посоките са много.. Убий душата и ще убиеш Егото. Много е тежко да се бориш с него, да го потъпкваш постоянно и да е опитваш да го оковеш. Чувствам се задушена, и без желание. Не знам какво да правя. Напъвам се да намеря утеха в любимите   си неща за правене. Ще рисувам. Пускам музика. Реге. „Контрастът между допълващите се цветове е толкова ефектен поради естественото свойство на човешкото око, когато възприема един цвят, да „търси” и допълващия го.” Из „Наръчник на художника” Ах, това ненаситно човешко око. Значи то кара вси...

Дишам. Дишам. Усещам го тежко и прогарящо. Движи се в мен. Дишам Шшш, бавно... Вдишвам, издишвам. Сякаш по стар навик затварям очи. Навикът не знам от къде се е взел точно. Само от какъв произход е знам. Вселенски. Кара ме да се свия в точица, да потъна отвътре-навън; стискам очите си по-силно затворени; ако се гледам през вашите очи ще видя как физиономията ми придобива измъчено-уплашена гримаса. Готови, и.. 3..2...трябва да се изстрелям от това измерение Изведнъж всичко утихва. Пулсът е учестен. БУМ-БУМ-БУМ-БУМ. Грозното разочарование. Ефектът на излъганото очакване. Събуждането на погребаното ти его. Или то. Когато третият глас започва да говори. Ти не си ти. Няма го и свръх Аз-ът.  Гласът просто говори, ти чуваш, знаеш че е най-логичното, най-правият път, най-прекрасното решение, до което ти не стигна. Ти не знаеш и не можеш, хаха, да. Ти си емоционално човече. Пътят ти осветяват чувствата, на които, признайте, никога не трябва да се доверяваш.

Има две угарки в пепелника, има две угарки във капак, има две угарки в пепелника, тъжен е буркана пак. Няма ме. Ей така. Тук съм, уж, дишам, мигам. Ама не ме отразяват, баналното- не ме разбират. Отнася те едно море от морна жега, изпарения от умъртвен живот. Затиснат си в буркан от пепел, и сажди малко, от ръждясали души. Кръжиш. Ей ме на, тука съм. -Тука ли съм?

Видях лицата на смъртта. Докато всяка моя клетка вибрираше. Усетих космическият студ. Лицата се сменяха и ме преценяваха: -Знаеш, че трябва да минеш и оттук. Знаех. Емоция на страх опита да се прокрадне. Съзнанието ми я прогони. В другите измерения няма емоции. Те са абсолютно излишни. Те объркват преценката и пътя на мисълта. Има вибрации и те са всичко. Те съживяват и те връщат на Земята. Видях къде чакат душите. Избрах мама. Тялото й бе посредник между измеренията . Нещо като проводник, по който минах. Бях във вените й. Топло пълнокръвие. Отново се формирах и скоро щях да се родя. Гените, целите и уменията - взех нещо от баща ми, взех и нещо от майка ми. Свих се в поза на ембрион. Тръгнах да се раждам.

Нямам ми я музата- избяга, който я е мяркал, да ми каже. Беше като топла блуза зимата, a лятото - като постелка даже. Имаше я без лъчи и в слънце, беше с мен дори в дъжда. Ако сега поровя- нито зрънце, нито спомен бегъл, ни ръжда. И сега без нея спрях да чувствам, няма ми го пламъчето мило, умрях отвътре за света изцяло, само дето не воня на гнило. А искам да дерзая силно, да дочаквам трепети и случки, искам да боли и да съм тъжна, даже в гърлото да имам бучки. Ако я видите, кажете й да дойде, че е срамно да сме разделени. Винаги сме се търпяли двете, на въпреки на личните проблеми.

Eсенният лъч топлина ме огрява до кихане Наздраве! Не с ракия, а със слънце. Не стъпвам в есента с песен, а със зрънце, от което да поникна пак Пролетта Когато окапя, ще мирише на лято. Забелязахте сезоните- объркана съм като неуспешно хайку, но все пак - простичко устроена. Двадесет минути за убиване. "Убий ги, заради мен!". Правя го. Убивам се сама , за да поживея час със теб.

Ако просто изчезна и млъкна, защото съм някакъв шум, появил се незнайно от някъде, като нечия дума на ум; ако бъда прашинка в окото на някой възстар непознат; или бъда следа по сакото, от разлян спомен нейде назад; мога да бъда бутилка от вино изпито с приятел, така както блед нечий спомен на съквартирант  наемател; аз съм малък човек със парцали, ядящ кротко храна под дървото, аз съм дъжд и съм вятър и хали и не галя със нежност окото; аз бях слаба, нищожна и малка но сега съм пак всякакви хора; сега съм мехлем за душата; и никак не ми трябва упора. Аз съм мухъл и птица и сладост, аз съм чехъл на ръб под леглото; аз бях всичко, но най-вече радост защото запазих доброто.

Изведнъж вратата се отваря - празно е, не стъпвай там ! Като липсваща тераса е илюзията, . . която бавно си създаваш сам .

Ще изпуша толкова цигари свита кротко в ъгъла сама само светлината ще ми пари, докато водя своята борба Колко бе красиво непринудено със сол и пясък, бриз и свобода колко бях щастлива, развълнувана да си чакам стопа, хванала те за ръка Но вътре, под сърцето боцкат белези на минала тъга, когато молех те за обич малко протегнала прекършена ръка Да риташ просяка е зла поличба, но нека го оставим ей така - аз ще помня сол и пясък, ти ще помниш свобода.

Пропътувах хиляди километри напред-назад, навътре и навън. Счупих всички хронометри и илюзията на моя празен сън. Себе си съм и не съм се губила, каква е тази драма с личността? Влаковете не променят хората, а те сами коват вътрешността. Изходила съм всичките пътеки, от изворите хладни пих сама. Прегръщала съм всичките дървета, целувала съм мойта майка Планина. Себе си съм. Повече не мога. В крайна сметка, всичко е това- да изтърпиш трънливата пътека, единствено със Аз-ът под ръка. Какво, за бога, искаш ти да промениш във мене, когато ветровете са ми спътник драг, когато във морето мия люти рани, и си хващам следващия влак?

Белоцветни вишни Виж ни ! Виждам ви.. Перчите се - пролетни и свежи. Пърхате по мен сутрин по време на изгрев, когато дъхът ми все още се вижда. Бели късчета невинност се докосват до настръхналата ми кожа Вишни. Тъжни. Скришом грешни. Знам, че когато вкуся от сочната им кръв, аз ще усетя една отдавна свършила тъга, но пак едва започваща по моя език. Ще докосне небцето. Ще ме разтърси като мигновена пролетна буря. Към плодовете на вишната посягат предимно замислени и вглъбени хора. Забелязват дръвчето на хоризонта и отиват да си откъснат от чуждата вишна. Хапват малко мъка, сетне продължават. Никой не им се кара от прозореца. Но вижте, черешите са друго нещо. Аз винаги съм предпочитала череши. Сладка подкрепа за морни пътници. Предизвикателство за разбойнишките духове. Черешите се крадат.. някак легално. Не е редно сладкото и хубавото да се дава без някакво заиграване! Ах, тази череша. Сладка и съблазняваща. Очи-череши. Ами къде са очите -вишни? Няма очи вишни. Има сърца ви...

Прибрах се да уча за последния си изпит. Но по-скоро се прибрах, за да почувствам родния си град и широтата на познатото. Външната врата беше отворена. Ухаеше на вкусно, на уют. Моята стая. Боса съм. Никога не загасвам лампата там, преди да съм доизгледала и допочувствала залеза отсреща. Винаги съм подозирала, че не е редно. Имам навик да обличам   летните си дрехи зимата, за да се уверя, че лято ще има. Правя и обратното, за да дойде Коледа по-бързо. Когато съм сама вкъщи винаги има какво да правя, дори да няма какво. Намирам стари съкровища – черно бели снимки на майка ми като студентка, стари и красиви дрехи, които не пасват на никого вече; грамофонните плочи на баща ми, старият му прожектор, книги за оптико-електроника. Влизам в малката стая с пералнята – там са всичките инструменти, разглобени части на разни неща. Лампички, крушки, диодчета, летвички-всичко необходимо за построяване на фантазия.   Вкъщи има минало. Навсякъде се подушва. Дихание на истина, на жи...

Безшумно, като падането на снежнинка искам да се строполя на тротоара. Да се стопя и да изчезна, или просто да се скрия сред всички други снежинки. В 2 през нощта. Искам да креща и да плача от яд. Махам си шапката и пронизващият леден вятър се превръща в полъх. Кожата ми го помни. Всяка частица от мене помнят ветровете по билото на Стара планина, по върховете на Пирин. Онзи вятър, дивият, който те изпълва с живот, с който се чувствате, сливате, танцувате , препускате. Онзи, пред чиито размах разтваряш ръце, поглеждаш синевата и си свободен. Свободен си истински. Жив си. Отварям очи, оставям го да ме разрошва спокойно. Да ми краде сълзите. Продължавам да вървя, мъкнейки скъсаната чанта. Тежи, пръстите ми измръзнаха от сълзите, които се опитвам да скрия с длан. Има минувачи, но взаимно не се забелязваме. Само ценител на тъгата би спрял. Тук не се намират такива. Само портиерката на входа забеляза нещо нетипично, но услужливо натиска бутона и бравата щраква. Влезнах тихо, за да не ...