The "Good night" project

                    Запазих няколко книги от опцията на сайта в Столична библиотека. Ще отида утре да ги взема в обедната почивка. Колко удобно.           По пътя към филиал "Сердика" ме пече едно буйно слънце. После ще си взема фреш, мисля си.          Обичам отдел "Изкуство", защото за да се добереш до него трябва да минеш през част от пространството на театър "Възраждане". Врата като врата за всеки отдел: с малки стъклени прозорчета, през които да надникнеш. През тази, обаче, виждаш само тежката малиненочервена завеса. Открехваш вратата, открехваш завесата и попадаш сред светa на декорите. Те са различни всеки път, когато отида. Стълби, музикални инструменти, рул на кораб, гипсови отливки, стари дървени мебели, животни, барок, сецесион и още една врата. През нея официално влизаш в отдел "Изкуство".           А там е толкова бяло!...

Дишам. Вдишвам сутринта, но сякаш телесното в мен се припознава в ароматите, миризмите, дори начинът, по който свети слънцето; разпознава друго място. Затварям клепки за по-дълбо; пристигам. Отварям вратата към верандата и вдишвам лепкавата влага. Въздухът е горещ и пари върху всичките ми сетива. Дишам. Дълбоко. Като дълбокото в петролносиньото на океана. Жегата е с цвят на опален залез, който гледам от широкия и равен бряг; броя корабите, броя мидите, броя песъчинките, броя новоизлюпените костенурчета, които за пръв път ще усетят солената вода на техния живот. Влагата ми липсва. Колко хубаво дишах там. Важно е човек да диша дълбоко и леко; както дишаш, така живееш. Дишането е сливане с всичко: с океана и акулите му, с блатото и алигаторите му, с капчиците по листата на пламите, с отрудената пот на вечерните работници. Водата сближава и слива пейзажа в една уютна реалност. Островното пространство е специфично пространство: хем е отделено от сушата, хем се...