Среднощно къпане сред малини
Това не е есе. Есето има посока, път. Пък аз никъде няма да ви водя. Аз не съм каруцар, файтонджия или пъдар. Аз съм просто аз. Вие сте си вие. Ще си кажете, че прекъсвам диалога между читателите. Дреме ми. Нали ям вафли. Трябваше да пиша за кифлите. Но тях няма какво да ги описвам. Комплексирани момиченца, даващи себе си за материални облаги. (Това е изречение, което спокойно би могло да бъде заменено с цветущи псувни на разкошния ни български език). Докато си свалях лещите в банята, стигнах до извода, че човек наистина може да има две сродни души. Не може да бъде една. Нито три. Две. Едната е тази, която му помага да разкрие себе си в най-добрата светлина – да бъде всеотдаен, усмихнат, позитивен, да бъде честен, благодарен и мил. Тя го подкрепя, помага му и е винаги някъде там, за него – едно невидимо рамо, на което мое да се подпре, облегне, плаче, гризе, чопли, лигави... в случай на нужда. Това сродната душа на неговото съзнан...