The "Good night" project

На тишината ми пейзаж не е това, и не е само сянка от възторга, че някога била съм сам-сама, и сам-сама аз само знам и мога; не ми е ценно да ме тачат някак и от все ми става пусто синевото, когато за размах, голям, крилат ми е дълго време плакало окото. Не ме е страх от бурята ти силна, аз любя и студеното усое, на високо в планината ще се скрия, при гнездата на орли - ще имам свое! По зъберите ще танцувам боса, слънцето ще пия с жажда кръвна, ще пониквам все на цвете тънко, за да мога всякак да се върна. Ще се оглеждам във кристлани езера, а те ще ми отвръщат със дълбокото, на ветрове и хали аз ще съм сестра, и тъй ще си остана - на високото.

Махам очилата и погледът ми обхожда размазания пейзаж на тишината. Това е изтъркана метафора за самота. Аз не виждам, а смесвам меките петна с твърда смелост. Или може би трябва да кажа"твърда четка". Бързам, да не се размести цялата тази неострота. Тя трябва да продължи малко повече. Счупих си очилата. И ето, че по-често взе да се открива пред мен този размазан свят. Главно вечер. И рано сутрин. Тогава го чувствам най-добре и най-близък. Размазаните контури се сливат в едно цяло с целия взор и с мен. Не ми трябват онези очила. Дават ми твърде много детайли. Размазано е по-добре. Виждам само душата на нещата. За какво са ми всичките тези форми и резки черти. Изморяват ме.

This hill is covered by the green of Life These hills are lungs The lungs of the mountain and the blood of the sea is the salt of the Universe Eternity is in the shadows of the forests

Виждам: в долината има планина висока и снежна и баща ми е планината; През долината тече една мъдра бистра река и майка ми е реката; До реката има дърво - брат ми е висок и строен; До дървото има друго - плодно - сестра ми е със вкусен цвят. Аз съм синьо цвете и съм малка, следя слънцето с глава; Вселенското спокойствие е чисто, и побира цялостната тишина

Горещо е във вените, когато чакаш лято на разплата, и когато ритъмът е волен гларус, а разлива се в златисто мрака; душата ти се пръска в диня из пейзажа жълто-синия, и очите ти са с шир богати - най-голямата награда. Пътеката е прашна и забравена, очакването - хвърлено далече, съблечена, душата е изправена пред най-голямото противоречие; солен е морският ми пристан горещо е да чакам още; не мога да намеря начин да се протегна повече! *  * * И в неистов сън обсебен съм...

Колко е вдъхновяващ листа КОГАТО Е ПРАЗЕН .

Ревю  Разторг Автор: Антон Фотев Издава: MBG Books, 319 стр., 12.90 лв. За пръв път получавам такъв остър порив да напиша ревю на книга. Едната причина се корени в най-очевидното: книгата ми е харесала твърде много. Втората, която усилва ефекта е, че има точно 2 ревюта в интернет и те не ми харесват. Те са само две на брой, защото книгата не е известна: издателството е MGB, а книгата се популяризира чрез спечелването на конкурс. Медиите тук не увеличават ехо-то от успеха. Дразни ме фактът, че и двете ревюта започват с един и същи комплекс: изпозлват несигурната дума "опит" (литературен), който сам по себе си не е никак категоричен. "Поредният опит за качествено фентъзи" връща евентуалния читател в изходния пункт на ситуацията, а именно моментът, в който е решил дали да си купи книгата. Това твърдение "пореден опит" говори също колко е крайно обобщаващо за аудиторията, със нулев принос към ифнормационната осведоменост. Посоката на ...

                                                                                                                  С.А. Аз съм крадецът на моменти, на младости, на радости, на несправедливости и тегоби, на мъчения и славения. Аз съм онзи, който взема от теб, за да те запази, така както ти не би могъл; Събирам те в прашни кутийки и те изстъргвам от разните памети; Късам хартията и те унищожавам; Манипулирам те и те притежавам! Аз съм -Щрак! от който има после, но няма -Стига! и няма -Повече... /владея те през твоята външна призма, пречупвам те през светлината, от която струиш/ Бъди величествен за миг, бъди какъвто искаш! Вземи се в ръце! погледни се... ... (само)разрушен и изграде...

Да не бъркаш мълчанието с разбиране е като да не настъпваш риби в морето. Море-мълчание и никакви риби. Някой си спомняше водорасли отвреме на време, но те се смиха с времето и остана само лека зелена мътилка. В полумрака до моста изскочи сянка.

/размисли/ Водя си дневник от 1-и януари 2008-а година. Тогава бях в 8-ми клас. В първия си "сериозен" дневник писах в продължение на 2 години и малко, всеки един ден. Той е зелен, формат А3, рекламен, от еко хартия. Има много стикери по него. Е, мъчих се в университета да го продължа, обаче не бях редовна и това жестоко ме дразнеше, защото въпреки, че не пишех често, повярвайте ми, мислех си за него. И така след като изписах зеленият тефтер, започнах университет eddition. През ден, през два, през седмица - колкото толкова. От първи курс до сега са преполовени още 2-3 тефтера. Да бе, не им знам точната бройка, понякога съм писала върху случайни тефтери на случайни места. И така. Сега отново съм напалатила един нов тефтер. Първият ми дневник е в родния ми град. Понякога си го разглеждам. Той, някак, ми е най-ценен. Може би, защото е най-далечен. За какво ми без полезно да си водя дневници толкова време?   Това беше в гимназията. Нови впечатление, лица, места, случки. С...

Ръбат и остър връх висок отвсякога там. Търпениението му е вятърът, който го ражда всеки следобяд по време на залеза.