The "Good night" project

Отново всичко се повтаря: Зима.Студ. Разплакани очи. Вратата бавно се затваря, червенината не личи. Отново забравям за грешки допуснати в белия сняг. Отново са прости, човешки.. но има ги всякога.. пак! Отново е празно и липсва на бялото някакъв щрих. Годината шибано свършва и ето аз пак се напих. Не бе, не съм, и не мисля, да правя това изначално. Не съм вече толкова крехка, и туй не е толкоз фатално. Но факт е че раната зее на фона на някакъв лед. И факт е, че пак ще ги нищим нещата отново със теб. Но ето, аз спирам да мъмря- голяма съм вече и знам, че шансът се дава отново да не отидат нещата на зян. Шегувам се лекинко тука, простете ми хумора тъп. Но всякога туй се повтаря, дано да е от тъпия студ.

Някой ми секна диханието. Нещо ме обезоръжи. Наприказва ми, че не е за мен и аз повярвах. Себе си не лъжа(никога?) Този свят не е за мен. Отричам се от тук. И къде ще бягам? В другите. Не, че там пише Exit-> Обаче са Вселени. Бягайки ще мъча да поправям моята. Небитието в реалността до която сме стигнали Слепотата, комерсиализацията, бездушието, насилието, провокациите. Знаете как е, света е кофти отдавна. Място няма, билетите за първия ред са раздадени, задните места ги няма. Хората липсват. Познайте кои гледат. Завесите са прозрачни за тях. За нас е високата сцена, за нас е прашинката самозаблуда, литнала от булото на случващото се. Бягайте докато можете, яжте точките, сейте запетайки. Историята е вечна, протяжен е моментът. Знанието циркулира навсякъде, настройвайте честотите :)

                Тия дни попаднах на една статия, чието заглавие ползвам като оглавник на следоющия текст. Повече от статията ми направи впчеталение снимката, защото интерпретирах ракурсите на жената по малко по-различен ъгъл. Не ме интересува, че била завършила актьорско майсторство, балет кино и театър. В нея личеше недоволство. Не просто несъгласие, а  вътрешен бунт, кипящ и изригващ в пълната форма на заетата от нея поза. Да, не си спомням позата, мързи ме и да търся, освен това ме боли корема, а и преядох със сладолед. Въпросът е , че дори да и не беше разкършена личност, щеше от вътре, от себе си и за себе си, да танцува пред бездушната полиция, която изглеждаше толкова не там, където се намира и толкова безразлична, че се почудих дали случайно не ака мрамор. Танцът е израз на емоция. Той е своеобразна песен, но не на душата, а на тялото. Поривът идва от кръвта, от сърчицето. Може да е бавен, но може и да е агресивен, плавен, завл...

Лекция. За радост ще е само един час. Лили закъснява. Ама не виждам какво ще изпусне, освен божествената намеса на синус и косинус в журналистиката. Тролейбуса друса. Стигаме Панаира на книгата в НДК. Колко много заглавия, колко малко пари.. Обикалям. Дописка ли?! Я виж, цял щанд на Тери Пратчет! Ох, не мога да тръгна без книга! А, ето има намаления. Тази вечер ще пропусна ориза заради Приспивната песен на Чък Паланюк. Лили се изгуби между редовете. Я, имам още 2.50. С нея правим партия за "Информаторите". Няма как. На книги е панаирът, ама и на желания. Нали за това ги сливаме със страниците :) Вървим към "Славейков".                                                          * * * -Добър ден, правим репортаж за кражбите на книги. Искате ли да си поговорим? - Абее, не виждате ли, че съм зает, говоря с хора? На сергията сме само д...

Ново начало с думи неизмислени начевам с пот на чело Тихо стъпвам, в шепа шепна радост С устни пълни с кърви шепна първо; Камшик, тояга, тежест. Тегля. Бягам пусната през прерии. Очи в очи и острие за мост през тъмното. Фрагмент от спомен спотаен в живота на сълза. Зеленодиво е отвъдното Зеленодива е звезда

Изкуство, заради самото Изкуство Изкуство, заради вътрешната ни борба. Изкуство, заради нещо видяно. Изкуството преписва от природата. Преписва изначално. Пречупва се през призми на изначалното. Изначалното са думите. Думите оформят битието. Битието оформя нас. Изкуство, заради самите нас. Аз заради самият теб. Ти заради самата мен. Ние се оформяме. Ставаме едно. Дума сме. Изкуство сме

                                  Есента не е за всеки Цветно ми е , винаги. Шарено ми е, такова. Разнообразявам с любими дейности, на любимо място, за да поддържам тоновете. Но когато си на място, където не познаваш никого до толкова добре, че да се чувстваш малко някак в свои води, If possible, и ежедневието ти е разкрило жестоката истина, че и тук на морето може да бъде сиво. . . Е, тогава значи наистина си загазил. Шантава е ситуацията. Но ме кара да се замисля за доста аспкети от живота си.   Кара ме да си направя равносметка колко точно ще ме е страх, за да знам какъв кураж да си набавя. Ей такова ми е, тягостно. Мъчна ми е за дома. Да. Пудинг? Не. И вафлите ми свършиха. Положението е stupified. Бяло е пред мен. Възхищавам се на бялото, винаги има какво да научиш от него. Сняг, пухкав и б...

                   Търси се: кърпа за галактически стоп В момента не съм от тази Вселена.   Всичко е толкова протяжно. Аз мога да сменям формата си и да се изливам из пространството, оставяйки усмихнати хора и положителни вибрации или разруха и болка.   Всичко е в мен, и нищо не преобладава за дълго. Нещата в мен са моментни и шлюзът на душата ми заяжда. Не съм сигурна как се нарича този период, този цикъл, тази епоха .. но ми омръзна от нея. Не съм дори никак от тази Вселена. Затворник съм. Не ми се полага да търся нови измерения.. Но сякаш вече съм била там, в тези измерения. Аз идвам от утре, бягам от вчера и съм тук, където не трябва да съм. Навсякъде съм, а съм за никъде. Отивам някъде, където съм била и отново не принадлежа там. Винаги има какво да ме отдели от сливането. Защо и кой ще ми помогне е тайната. Не се заблуждавайте, не я търся, нали вече някой ми я е отнел. Защо да си я искам обратно, щом не...

             Вчера в разгара на купона ме попитаха как се чувствам. Небрежен въпрос, нали разбирате, но джибрите действат в  стил " а чакай малко, тука има нещо", и ти увисваш като сопол, щото нямаш отговор на въпроса "Как си, мацко". Ми не съм добре, отговорих. Чувствам се нещастна, защото го прецених.            Чувствам се празна, излишна, с емоции гладки и равни като езеро. Имам толкова неща да кажа и толкова няма кой да ме разбере, ама наистина да ме разбере. Това , обаче, си остана само в мен, отекнало в мен и заболяло ме повторно.  

Who do you think you are? Running around leaving scars .. ?

                                                    " Масури, смърт и няк'ъв рап "     Малко ме е страх от това бяло празно пространство. От една страна, защото когато напиша всичко, тотално ще разбера себе си. Втория проблем идва от там, че не съм сигурна дали съм готова да си се разкрия напълно.        Сменям доста лица, и хора разни ми казват, че си приличаме. Да, ама не съвсем. Не си приличаме по приликите, приличаме си по разликите. Те грешат.        А аз имам тайна. Успях да задържа щастието. Успях да се запазя тук и сега, на момента, да не се отнеса в щастието си на някакви утопични места. Не. Не трябва да се водим по илюзиите, трябва да живеем тук ...