Треска на редове
Лекция. За радост ще е само един час. Лили закъснява. Ама не виждам какво ще изпусне, освен божествената намеса на синус и косинус в журналистиката.
Тролейбуса друса.
Стигаме Панаира на книгата в НДК. Колко много заглавия, колко малко пари..
Обикалям. Дописка ли?! Я виж, цял щанд на Тери Пратчет!
Ох, не мога да тръгна без книга! А, ето има намаления. Тази вечер ще пропусна ориза заради Приспивната песен на Чък Паланюк.
Тролейбуса друса.
Стигаме Панаира на книгата в НДК. Колко много заглавия, колко малко пари..
Обикалям. Дописка ли?! Я виж, цял щанд на Тери Пратчет!
Ох, не мога да тръгна без книга! А, ето има намаления. Тази вечер ще пропусна ориза заради Приспивната песен на Чък Паланюк.
Лили се изгуби между редовете.
Я, имам още 2.50. С нея правим партия за "Информаторите".
Няма как. На книги е панаирът, ама и на желания. Нали за това ги сливаме със страниците :)
Вървим към "Славейков".
* * *
-Добър ден, правим репортаж за кражбите на книги. Искате ли да си поговорим?
- Абее, не виждате ли, че съм зает, говоря с хора?
На сергията сме само двамата. Човекът измъква някаква книга изпод прашна купчина вестници и започва да чете. Отминавам.
* * *
-Ами, да крадат.. ама не мога да цитирам заглавия, защото взимат каквото им падне, за да го препродават за жълти стотинки.[Главна буква] *****(..) наркомани и просяци. Преди 5-6 години имаха изградена цяла схема. Ама сега .. намаляха.
* * *
-Девойче, нямате ли по-сериозни теми за репортажи?
На това място спирам и въздъхвам стоически.
* * *
-Яяя, ето такава цвъцка искам да купя! Жената посочва витрината на лъскав магазин, пълен с коледни играчки. Шахтата пред него бълва топли изпарения, около които се топли старец с бастуна си.
-Моля те, како, помогни да си нахраня детето! Възмургаво момиче сочи картонена табела с надпис на гърдите си.
Аз.. всъщност искам, но имам 0,20 лв, позиционирани неизвестно къде. Изведнъж игривата искра на деня загасна. Става ми жално. Тия реплики винаги попарват всичко, в случая наченките на коледно настроение у мен. Не, не коледно за подаръци, топла трапеза, дом, собствен кът и уют. Коледно като очакване на нещо светло. Убива ми желанието за живот и единственото намерение за чудо по декемврийско време на годината.
Нажалвам се и се връщам 10-11 години назад. Коледно време е.
Първият път, когато дълбоко се афектирах от гледката на бездомно дете. Бях малка. Колата ни се счупи, по неин си навик и с родителите ми хванахме тролей, за да отидем на напазаруваме. Беше мразовита вечер. В тролея бяхме 3-4ма човека. Едно невръстно ромче, на около 6 се скри зад паравана до вратата. Аз зяпах натам ококорена, защото образът му беше покъртителен. Замръзнали сополи и изпокъсани дрипи, почти боси крачета.
-Майка му едно лехенче ли няма, да го замие това дете.. -отвърна мама.Милото то.
Мама редовно дарява неща на дома за сираци. От там е вторият отпечатък, оставил трайни белези в мен. Същата година. Пролет.
Домът за сираци. Посещение на американски приятели, решили да направят дарение.
Учителка към слабо и високо момче на около 12:
- От къде го имаш ти тоя уокмен?!
-Купих си го.. - притеснено отговори момчето.
- И откъде пари бе?!
- Работих.
Останалият разговор не можах да чуя. Жената го повлече нанякъде.
Впечатленията от обстановката в дома няма смисъл да описвам. Виждали сме репортажи от домове.
Защо след като сме спрели да бъдем диваци, в целия апотеоз на еволюцията, в цялата смахнатост на извисените морални устои, в цялата каша от знание, в цялото изобилие на свят, на простор, на разнообразие, защо някои групи от хора са безпрецедентно заседнали някъде там, в усоите на немотията и незнанието? Захвърляйки децата, се захвърляме сами. Кретайки нагоре се изскубваме от корените си. А не бива. Човечеството е като един човек. Всяко множество от еднородни организми може да съществува като един. Защо само ние, хомо-никаквите-същества-винаги-накланяни-към-грешния-прогрес, защо не можем?
Може би въпросът е наивен.
А може би отговорът е в някоя открадната книга.
Я, имам още 2.50. С нея правим партия за "Информаторите".
Няма как. На книги е панаирът, ама и на желания. Нали за това ги сливаме със страниците :)
Вървим към "Славейков".
* * *
-Добър ден, правим репортаж за кражбите на книги. Искате ли да си поговорим?
- Абее, не виждате ли, че съм зает, говоря с хора?
На сергията сме само двамата. Човекът измъква някаква книга изпод прашна купчина вестници и започва да чете. Отминавам.
* * *
-Ами, да крадат.. ама не мога да цитирам заглавия, защото взимат каквото им падне, за да го препродават за жълти стотинки.[Главна буква] *****(..) наркомани и просяци. Преди 5-6 години имаха изградена цяла схема. Ама сега .. намаляха.
* * *
-Девойче, нямате ли по-сериозни теми за репортажи?
На това място спирам и въздъхвам стоически.
* * *
-Яяя, ето такава цвъцка искам да купя! Жената посочва витрината на лъскав магазин, пълен с коледни играчки. Шахтата пред него бълва топли изпарения, около които се топли старец с бастуна си.
-Моля те, како, помогни да си нахраня детето! Възмургаво момиче сочи картонена табела с надпис на гърдите си.
Аз.. всъщност искам, но имам 0,20 лв, позиционирани неизвестно къде. Изведнъж игривата искра на деня загасна. Става ми жално. Тия реплики винаги попарват всичко, в случая наченките на коледно настроение у мен. Не, не коледно за подаръци, топла трапеза, дом, собствен кът и уют. Коледно като очакване на нещо светло. Убива ми желанието за живот и единственото намерение за чудо по декемврийско време на годината.
Нажалвам се и се връщам 10-11 години назад. Коледно време е.
Първият път, когато дълбоко се афектирах от гледката на бездомно дете. Бях малка. Колата ни се счупи, по неин си навик и с родителите ми хванахме тролей, за да отидем на напазаруваме. Беше мразовита вечер. В тролея бяхме 3-4ма човека. Едно невръстно ромче, на около 6 се скри зад паравана до вратата. Аз зяпах натам ококорена, защото образът му беше покъртителен. Замръзнали сополи и изпокъсани дрипи, почти боси крачета.
-Майка му едно лехенче ли няма, да го замие това дете.. -отвърна мама.Милото то.
Мама редовно дарява неща на дома за сираци. От там е вторият отпечатък, оставил трайни белези в мен. Същата година. Пролет.
Домът за сираци. Посещение на американски приятели, решили да направят дарение.
Учителка към слабо и високо момче на около 12:
- От къде го имаш ти тоя уокмен?!
-Купих си го.. - притеснено отговори момчето.
- И откъде пари бе?!
- Работих.
Останалият разговор не можах да чуя. Жената го повлече нанякъде.
Впечатленията от обстановката в дома няма смисъл да описвам. Виждали сме репортажи от домове.
Защо след като сме спрели да бъдем диваци, в целия апотеоз на еволюцията, в цялата смахнатост на извисените морални устои, в цялата каша от знание, в цялото изобилие на свят, на простор, на разнообразие, защо някои групи от хора са безпрецедентно заседнали някъде там, в усоите на немотията и незнанието? Захвърляйки децата, се захвърляме сами. Кретайки нагоре се изскубваме от корените си. А не бива. Човечеството е като един човек. Всяко множество от еднородни организми може да съществува като един. Защо само ние, хомо-никаквите-същества-винаги-накланяни-към-грешния-прогрес, защо не можем?
Може би въпросът е наивен.
А може би отговорът е в някоя открадната книга.
Коментари
Публикуване на коментар