Let us suck at tennis С цялата хладина на тръпкаща свенливост на света, луната едва-едва мъждкуше. Сетне се скри. И снегът заваля изнчало. Този път обаче, вразумена, бях с кубинките си. Крачех смело към безотговорната си постъпка и въобще не ми дремеше. Бях си обещала да уча тази вечер. Така и не се получи. В Студенткси град плановете не вАжат. Тук ти си част от целия план. А той е спонтанен, изневиделичен, неочакван , но ощастливяващ. Понякога болезнен, а понякога , все таая. Tва няя го довършвам ся. Сега не съм там. И брат, честно казано тук въобще не се чувствам на място. Това чувство, е евентуално провокирано от наближаващия край на шибаната година. И знаеш ли как прецених, че не се чувствам както трябва, както преди...
Публикации
Животът ми е стих насън. Искан, но объркан с вдъхновение. Понякога е тих, ромолен звън, и често в него съм като видение. Животът, както дядо често казва, е низ от залъгалки прости. Подхвърля радост или те наказва, Редува знайни и незнайни гости... Сънувам го -различен , друг и тюркоазен. Смесвам го с живот на някой друг. Политам като лист, но сух, прегазен. Събуждам се, но пак сама и тук. Животът ме сънува. Алена. Тичам и до мене тича друг. Целувка. Цветна и запалена. Това е то - на любовта ни звук. Моля се да спре да ме сънува. Блянуваната приказка открих. Сърцето ми към слънцето пътува и бягат двама по безкраен стих.
Този пост е посветен на измамените надежди , породени от егоизма на вътрешното ни аз
Понякога ме хваща много яд. Случвало се е, предполагам на всеки, така да се стече денят ти, че просто по едно време да ти се ще да отговориш на вежливото предложение за помощ на продавачката с "Да, разбира се, че можете да ми помогнете, бих желал/а въже или постолет". И този яд прераства във агресия. Защото ти ,човече, даваш дни и седмици ( или 'къвто и е да период от когато си решил да станеш добър човек) да даваш, да даваш, да даваш безкористно, сякаш днес е последният ден на света, сякаш общуваш с последният човек. Продължаваш да даваш, продължаваш да се стараеш да бъдеш чист и неопетнен, сякаш сега майка ти те изкарва от родилното и сякаш не си видял жестокия тъп свят. Време е да уточним от къде произхожда този яд. Този яд, мили дечица, е чисто и просто огледално изображение на подсъзнателните ни надежди. Измамени. Защото дълбоко в себе си сме пълни егоисти. Този егоизъм лежи рамо до рамо с инстинктът за смаосъхранение. И дълбоооко, дълбоко в нас, при всяка протег...
Има моменти в живота, когато картината, която в един миг е пред очите ти те раздвоява: дали да извадиш телефона си и да я заснемеш, или да притаиш дъх, да я запаметиш, усетиш, погълнеш. Снощи аз направих втория избор, но съм предана на първия. Яд ме беше, че не снимах. Да, нямаше да изглеждаа така добре и "професионално" както с фотоапарат, но. Да има, точка след но-то. Малкото задимено заведение се свиваше под звуците на чалгата, която оскверняваше душата на всеки " друговерец" и стремително подканяше подпийналите младежи да разкършат заседялите си телеса. Аз стоях по средата на дългата маса, а срещу мен бе Тя. Тя е очарователно момиче, за което си струва по- можещи хора да блъскат умът си, да я описват, да черпят вдъхновение и да не го хабят. Но аз не мога да се сдържа. Косите и хармонично покриваха нейните рамене, и придаваха закачлива рамка на нежния й силует. Момичето седеше свито на стола, който наподобяваше овално диванче. Около мен и нея беше гру...
Как успяват хората,мислеше си тя. Дали за успеха е достатъчно просто да повярваш в себе си? Вярата самозаблуда ли е? Или е стопроцентова гаранция, ако повярваш в самата вяра? Какво си мислиш, докато вярваш? Вярваш ли, докато си мислиш? Мислейки ли вярваш, или вярваш с ударите на сърцето си? Сърцето храм ли е? Вярата храни ли се с кръв? Тя явно не умееше да вярва, нито в себе си, нито в действията си. Нужно е усилие, за да повярваш, нужно е и усилие докато вярваш. Тя се беше провалила на няколко игрални полета, на които беше заложила своите остатъчета вяра. Те не бяха много, защото пътят беше дълъг и надеждите, които се раждаха в скъсания й джоб отдавна пораснаха и узряха, прекрачиха границите на младостта и тихичко угасваха във вяра. ...
Разни опорни точки Чуйте. Вижте. Разберете Опорните точки на всеки човек са четири : същност, мечти, надежда и реалност. И всеки път се чудя толкова неща, а отговор не намирам. Защо губим себе си, а после се търсим? Същите ли искаме да се открием, или малко по-други? Защо не можем да се запазим? Защо са нужни предразсъдъците на хората и защо предпочитам белия пред кафявия шоколад? Когато се разкъсваш, няма на какво да се опреш. Казвам го със сигурност. Когато сам си се изложил на такова изтезание, опорните точки са две, не са константи, а се движат в противоположни посоки. Първо, по законите на физиката, се разкъсва главата. Умът ти кипи, съзнанието ти изстъргва всяка мисъл с шпатула. Емоциите се рендосват, за да се премерят на кантар. Не знаеш на къде да гледаш, не знаеш да ли искаш затъпялата реалност от ляво, или нереалното блалженство, ...
Това стихотворение бе вдъхновенот от пленителният жълтеникав отенък на болничните стени, в чиито плен бях за 10 дни, докато навън пролетта се вихреше в тонове и лъчи Обърнала съм гръб на краски пролетни и цветни, далеч ми са усмивките на слънчевите дни. Омайващите обещания на дните летни туптят във вените ми, пълни със игли. А болничната стая със отсрещната стена пробуждат в мене зверове и фей. Сънувам във окови зелена свобода, сънувам слънце, бризове и орхидеи. Прегръщам вечер залеза безстрастен, дочаквам слънцето да се стопи. И тогава знам остава малко време моят огън да се появи <3
Среднощно къпане сред малини
Това не е есе. Есето има посока, път. Пък аз никъде няма да ви водя. Аз не съм каруцар, файтонджия или пъдар. Аз съм просто аз. Вие сте си вие. Ще си кажете, че прекъсвам диалога между читателите. Дреме ми. Нали ям вафли. Трябваше да пиша за кифлите. Но тях няма какво да ги описвам. Комплексирани момиченца, даващи себе си за материални облаги. (Това е изречение, което спокойно би могло да бъде заменено с цветущи псувни на разкошния ни български език). Докато си свалях лещите в банята, стигнах до извода, че човек наистина може да има две сродни души. Не може да бъде една. Нито три. Две. Едната е тази, която му помага да разкрие себе си в най-добрата светлина – да бъде всеотдаен, усмихнат, позитивен, да бъде честен, благодарен и мил. Тя го подкрепя, помага му и е винаги някъде там, за него – едно невидимо рамо, на което мое да се подпре, облегне, плаче, гризе, чопли, лигави... в случай на нужда. Това сродната душа на неговото съзнан...
Ln&ss или просто върп.
Ама че кристална графика. 2D, 3D, брей! A не помня да съм се самоубивала. Може би всичко щеше да изглежда по различен начин. Може би щяха да ми прожектират живота и да ми сочат грешките с показалка и да стопират кадъра. Е, тогава щях да ги помоля да ми пуснат най-прекрасните моменти отново. И най-тъжните, разбира се. От къде се разбира ли? Ами, тъгата е истина. Тя е най-истинското чувство, както самотата. Тях двете никой не може да ти ги отнеме. Щастието е преходно – държиш го в ръцете и току виж го вейне вятъра, някой ти каже здрасти и ти го разпилее, или пък то самото се проплъзне между пръстите ти и за един миг го няма. А си го трупал прашинка по прашинка и си го носел със себе си толкова грижовно. А тъгата си е в нас. Навсякъде, по всяко време. Тя тежи, масивна е. Като тежка желязна врата. Ръждясала и олюпена. Такава врата кой ще се съгласи да ви открадне и да влачи със себе си? Да, правилно. Никой. Е, ако правите основен ремонт, някой приятел ще помогне. Сам...
The time of none
It's deep inside and it's a hole. It's cutting down and it's my soul. "Forever be a part of me."- This Universe , this energy.. I fall apart among the stars. They hurt us two-they are my scars. Of these mistakes I took them both. now you're away ...and me... I float.