Ln&ss или просто върп.

Ама че кристална графика. 2D, 3D, брей! A не помня да съм се самоубивала. Може би всичко щеше да изглежда по различен начин. Може би щяха да ми прожектират живота и да ми сочат грешките с показалка и да стопират кадъра. Е, тогава щях да ги помоля да ми пуснат най-прекрасните моменти отново. И най-тъжните, разбира се. От къде се разбира ли? Ами, тъгата е истина. Тя е най-истинското чувство, както самотата. Тях двете никой не може да ти ги отнеме. Щастието е преходно – държиш го в ръцете и току виж го вейне вятъра, някой ти каже здрасти и ти го разпилее, или пък то самото се проплъзне между пръстите ти и за един миг го няма. А си го трупал прашинка по прашинка и си го носел със себе си толкова грижовно.
А тъгата си е в нас.
Навсякъде, по всяко време. Тя тежи, масивна е. Като тежка желязна врата. Ръждясала и олюпена. Такава врата кой ще се съгласи да ви открадне и да влачи със себе си? Да, правилно. Никой. Е, ако правите основен ремонт, някой приятел ще помогне.
Самотата също си е наша. Лична и неповторима. Досещате се, че нея рядко би я пожелал някой, така че няма да ви обяснявам. Та, сама съм. В някакво измерение, което е 1:1 с нашето, истинското, но в него.. няма чувства. Вървя, оглеждам природата, зная наизуст като научен урок чувствата, които трябва да изпитам, местата , по които да ме погъделичкат, остатъчното действие на адреналина, лекото запотяване по ръцете и не! Не го усещам. Не го чувствам. На някои отбивки от пътеката трябваше и да ме е жал. Ама не ме беше. Изглеждах безчувствена, коравосърдечна, студена. Лед и камък? Може би. Ходещ труп с отворени очи. Просто буквално безстрастен наблюдател. Статист дърво в детски куклен театър, Разпарцалосана кукла, чието съзнание е раздрано от окървавена съвест. Обилно полята със собствено си ДНК.
Вървя, и тази гнусна скръб ми раздира душата. Разшива й порите с игла. В предишнито ми обитание, хората обичаха да рендосват всеки. Да, с думи и с неодобрителни погледи. Шушнеха си разни неща, за да им бъде забавно. Караха те да им вярваш. Пълнеха те с гной. Да бе, изстискваха ти енергията, преваряваха я през вещерските си продънени казани и ти я бутаха в устата вече на готова сдъвкана кашичка. Против волята ти. Ако случайно се противиш, те убеждават, че си гладен и просто имаш крещящата нужда от техните буламачи.
И все пак искам да се събудя. Имаше нещо там, което ме задържаше, което беше смислено.
И го изгубих. Заспах и спрях да чувствам. Говоря пълните глупости. Супер много ми се спи.
С две думи искам да кажа, че сън сънувах, че всичко се промени. Но щом съм сънувала сън, а не съм се самоубила още, явно съм жива и спя. Спейки разсъждавам. Сънят е втората ми реалност, по-хубавата. Там чувствам. Сега чувствам. Че ми се спи.