The "Good night" project

Животът ми е стих насън. Искан, но объркан с вдъхновение. Понякога е тих, ромолен звън, и често в него съм като видение. Животът, както дядо често казва, е низ от залъгалки прости. Подхвърля радост или те наказва, Редува знайни и незнайни гости... Сънувам го -различен , друг и тюркоазен. Смесвам го с живот на някой друг. Политам като лист, но сух, прегазен. Събуждам се, но пак сама и тук. Животът ме сънува. Алена. Тичам и до мене тича друг. Целувка. Цветна и запалена. Това е то - на любовта ни звук. Моля се да спре да ме сънува. Блянуваната приказка открих. Сърцето ми към слънцето пътува и бягат двама по безкраен стих.

Понякога ме хваща много яд. Случвало се е, предполагам на всеки, така да се стече денят ти, че просто по едно време да ти се ще да отговориш на вежливото предложение за помощ на продавачката с "Да, разбира се, че можете да ми помогнете, бих желал/а въже или постолет". И този яд прераства във агресия. Защото ти ,човече, даваш дни и седмици  ( или 'къвто и е да период от когато си решил да станеш добър човек) да даваш, да даваш, да даваш безкористно, сякаш днес е последният ден на света, сякаш общуваш с последният човек. Продължаваш да даваш, продължаваш да се стараеш да бъдеш чист и неопетнен, сякаш сега майка ти те изкарва от родилното и сякаш не си видял жестокия тъп свят. Време е да уточним от къде произхожда този яд. Този яд, мили дечица, е чисто и просто огледално изображение на подсъзнателните ни надежди. Измамени. Защото дълбоко в себе си сме пълни егоисти. Този егоизъм лежи рамо до рамо с инстинктът за смаосъхранение. И дълбоооко, дълбоко в нас, при всяка протег...