The "Good night" project

Ето ме - сега аз същесвтвувам - прашинка от вселенската мъгла. Сърцето ми е ритъм. И със него аз отмервам  всяка моя стъпка по пътя на кръвта. Все не стига, щом откриеш щастие (Животът), а щастието трудно се намира. Не защото е далече, ами друго - единствено в баланса резонира. Един живот не стига щом прогледнеш, а е достатъчен в илюзията на смъртта; Ето младост - ала в рамка на стената, ето смисъл -  ама малко под пръстта. Щастието е кръв, а във кръвта - живот, корена е под земята, ала дава. Какъв ще бъдеш, ако не си плод? - корен, станал на жарава.  Ето ме - сега аз съществувам! Има-няма хиляди години. Плод съм на безсмислено робуване на някакви божествени гадини. Лош или добър съм - без значение. Накратко - това е все едно и също. Разруха или съзидание за мене?  Любов. Това е най-могъщо. Привет, аз винаги съм съществувала- вселена съм между прашинки от мъгла. Животът никога не съм сбогувала и не знам дали съм мъж или жена НЯМА...

На обяд излезе от вкъщи изнервена на целия свят. Не се разведри веднага от есенните тонове на любимия й сезон. Дори слънцето се понапъна, за да изкопчи усмивка. Не успя. Ръката й се плъзна по главата с празен жест и това допълнително я накара да изпита агресия към себе си. Коса там нямаше.  Вървя така до центъра - полунамусена и кисела. В ръката си държеше тази на своята племеннца. На крехката възраст от седем години, Габриела е едно много добре разсъждаващо същество, използващо думи, за които голям процент от обществото не подозират, че съществуват. Вървяха към фризьорката. Преди два дни Силвия отиде там, защото се нуждаеше от оформяне. Сама не се справи да отреже дредовете си. Така де, отряза ги, доразплете разни части, обаче липсваше известна равнопоставеност между дължините на отделните кичури.  Трябваше да вземе изпадналото топче на обецата си. Фризорката е страхотна в работата си, ала е крайно невнимателна с ушите на хората. Взеха го. На връщане се спряха да...

След толкова време.  Осъзнавам, че през повечето време толкова различни мисли ми минават през главата, пряват пируети и се случват с огромна яркост, че когато си говоря с някого, не знам коя точно да кажа, и преразказвам всичко накуп толкова вяло и бледо, че сякаш нищо не казвам. И като свикнах вече да предвиждам неуспеха от разговоря, си казвам : аз по-добре да си мълча. Да кажа “аха”, да кимна с глава и да се продължа да пътувам в себе си. Сякаш твърде осъзнато изведнъж, мисля за всичко толкова дълбоко, че не изляза ли от собтвения си филм, ми е трудно просто за кратко да надничам в другите.  Мога да плувам по-дълго в душите на любимите си хора. Там водата е прозрачна и не те е страх, че вълните ще ти донесат акули. Всъщност, чакайте. Те са по-скоро като нашето Черно море - не виждаш нищо, но знаеш очевадното - първо проникваш в сол, а после в много дълбокото, завличащо, пленяващо, безкористно. Твърде много филми станаха. Стават, Случват се с времето. Времето,...

                                                                 1. Започна да се поти неимоверно, устната й кухина пресъхваше. Опита се да диша по-бавно, за да забави всички процеси в себе си. Сърцебиенето намаля. Присви очи - пясък навсякъде, докъдето се простира хоризонта, а слънцето нагаряше отгоре, сякаш постоянно беше дванадесет наобяд. От толкова жълто запова да те боли главата. Не, всичко те боли даже. Стъпка след стъпка, след стъпка. Тежеста в прасците й беше оловна и натягаща. Креона мислеше, че ще падне ей сега, или ей сега, или по-скоро ей сега. Въздухът параше ноздрите и дробовете й; не е възможно да вървиш по-бързо. Напомняше й за тамазкал. Спомни си тясната шатра, парата от горещите камъни, сълзите, умирането, как ставаше още по-топло, все по-топло, непоносимо топло, а Алонсо продължаваше ритуала. Поре...

Вълните ми се разливат в чашата с вино, залеза изпусна ферибота. Вятърът е тъмнозелен При дървото се прокрадва змия. Това е пейзажът на тишината, откраднах си я, сложих я в торбичка, от плат, че да може да диша. Не ми е самотно, само чувствам липси.

Човешката жажда за могъщие нямала граници. Напротив. Има! Краят й се окончава до бреговете. Нищо не е по-могъщо от бреговете на океана. Нищо не е по-непредсказуемо и диво. И най-солената гръцка маслина не е тъй сладка, както соления влажен полъх на морето. Нищо не минава през теб тъй грациозно, надменно и галещо, както бризът през Август. А ти, човеко, роден на сушата, що вечно дириш във водите на тази необятна тъмна бездна? С какво тя те привлича повече от най-страстната любовница? Ето, въздухът тровиш, бягаш от урагани. Почвите тровиш, от себе си бягаш. Опитваш се да опитомиш Природата, сечеш я, гориш я, убиваш децатай и ги ядеш. Тя бавно се предава, за да отстъпи на своят гняв. Я се опитай да опитомиш морето!- Не можеш! Стихията на Апокалипсиса ще е вода.

Около тебе чертая окръжност От която ще се отдалеча Ще те наблюдавам отстрани Ще те обичам отстрани Така няма да правя грешки Защото няма да имам допир с тебе И ти също няма да ме нараниш Ще бъде една различната любов Без раздели, без очаквания Ти няма да ме караш да остана защото знаеш, че съм вечно избягала.

Голо и чоглаво; и с бавен ритъм потящо дланите; проплъзва се през липсата на материя; тръпка е в петичките и лази по вените, докато смуче вещества; после прегризва жилите ти - свиваш се наобратно, свободен си; ставаш нечовек, аз съм нечовек. Вече сме еднакви, но се обичаме.

Няма за какво да пиша. Няма за кого да пиша. Къде са ми думите ? Къде са ми свойствата ? Аз съм твърда, Аз съм камък. В него няма въздух и е тъмно.

Лицето е 21-годишно. Ръцете - и те. През очите тлее на вечност, въплътила толкова светове. До сега лицето е изследвало маскими, смисли, хора, логически връзки и космически течения. Накрая забравя как се яде с лъжица, така да се каже. Често достигайки до големите прозрения, хората забравят за простичките истини. Ето за това, след неистови мозъчни боксове между азовете, се връща  в началото - защото лицето е градило безвъзвратен път към хаоса. Трябваше да подреди основите си, да проследи корените си и чак тогава да гради себе си. Не трябва да забравя най-простите неща; "не ги избутвай на заден план". Всъщност, да прави каквото си ще. А какво е то ? Не знае, защото е лице на 21. И все още не е изучила търпението докрай; все още не може да е все добра; не може да понася всичката пошлост около нея; чувства се все по-зле в кожата на човек; все повече се отвращава от света. За съжаление все така вярва в думите; старае се да слуша внимателно. Но хората лесно я подвежд...

Обречен си да скиташ в тишината. Да бягаш, някъде в главата си. И не да търсиш, а да откриваш себе си, защото опипвайки намираш правилния път. Хладна вечер през май. Обикаляш сам. Обло е като мисъл без върхове и се търкулва. Може би си малко разсеян. Не понечваш да го хванеш, има много такива в  главата ти. Сигурно си разговарял с десетки хора. Крачиш, виждаш дъха си. Прибираш ръцете в джобовете. Сам си, някъде през май. Претворяваш живота си с мисъл, издишваш дима от цигарата, сякаш олекваш от решението на проблем. Тая не трябваше да я палиш. Нали ги отказахме. Целият си думи. Изречени, запомнени, но повече си изтъкан от неизречените словосъчетания на сърцето си. Об-речен си. Облечен си от словата на тези, които са те изговорили. Които са те определили с тяхната си представа. Не знаеш, дали е редно да е така. Отърсваш се от чуждите натрапени емоции. Първо отекваш, а после утихваш. Трябва малко време на звукът да си отиде. Крачиш. Отключваш. Отваряш вратата и влизаш в антрето. Възд...

Бягай, бягай, бягай, бягай, бягай по пътеката, тичай нагоре, нека слънцето и студения вятър не те плашат. Тичай, тичай, оставай без дъх, продължавай, не гледай надолу, гледай нагоре, не се спирай. Не им махай от върха, качи се на другия, заобиколи кулите, мини през портата, виж капата на попа, тичай нагоре. Скрий се при камъните, скрий се при дивите зверове. Изгрей сутринта и виж през новата перспектива. Отдели се, за да се слееш. Остави емоциите под някой камък. Сега си набери трезви мисли и се върни сам по пътеката надолу. Ти си сам. Осъзнай космическата самота. Всички  са едно, но едното не е всички. Благодари на енергиите, които ти помагат да чувстваш топлота на тази Земя. Благодари на Слънцето. Благодари на Светлината. Ти си енергийна сила. ИЗ БУХ НИ

Ето я, идва. Днес е хубава, както винаги - сложила току-що изгладена басмена рокля, приятни златисти букли окрасяват лицето й. Носи куфар. Той отива при нея. От другата стая се чуват крясъци. Никога не съм ги чувал да се карат, те винаги се разбират чудесно. Виждам нервни жестове. Но това е необикновена свада. Те не искат да се нараняват, нежен говор се редува с изнервени реакции, нежните милувки отстъпват пред сведени погледи. Задушно е, и те са задушени. Ето го следващия влак, на време е. От ъгъла на прозореца виждам как Свилен отива да отсвири и да подаде знак. Дафина ситни след него, поглежда гърба му, отминава го тромаво и отива до стълбите на влака. Понечва да се качи, ала хвърля поглед през рамо - иска да  види дали той ще я спре. Сетне се отказва бързо, влиза в купето и сяда. Гледа право пред себе си. Свилен леко извръща глава, сякаш това което вижда е нещо илюзорно. На лицето му се изписват безброй нехарактерни и тревожни емоции. Запазва самообладание. Сега - тряб...

Сама съм си сън и винаги съм си слънце; погали ме, ако ти е студено, само не ме събуждай. Зима е.

Няма ме. Изписвам се наново. По музата се пускам надалече. Сълзите ми по бузата пресъхнаха, душата ми отдавна е съблечена. Изправена пред бялото на листа аз мога да общувам с тишината, мога да я претворя в магия като откъсна малко от душата си. Срещу хората оръжието ми са думите, а с цветовете мажа раните, за да може като ви нарежат буквите заради очите никога да не забравите.

Лягам си, ще чакам утро - да се претворя в красива измама - всяко мое себе си е друго; сутрин го има, вечер го няма.