Постмортално
Лицето е 21-годишно.
Ръцете - и те.
През очите тлее на вечност, въплътила толкова светове. До сега лицето е изследвало маскими, смисли, хора, логически връзки и космически течения. Накрая забравя как се яде с лъжица, така да се каже. Често достигайки до големите прозрения, хората забравят за простичките истини.
Ето за това, след неистови мозъчни боксове между азовете, се връща в началото - защото лицето е градило безвъзвратен път към хаоса.
Трябваше да подреди основите си, да проследи корените си и чак тогава да гради себе си. Не трябва да забравя най-простите неща; "не ги избутвай на заден план".
Всъщност, да прави каквото си ще.
А какво е то ?
Не знае, защото е лице на 21.
И все още не е изучила търпението докрай;
все още не може да е все добра;
не може да понася всичката пошлост около нея;
чувства се все по-зле в кожата на човек;
все повече се отвращава от света.
За съжаление все така вярва в думите; старае се да слуша внимателно. Но хората лесно я подвеждат, защото в следствие на глупостта си, не употребяват правилно тези магични звукове и знаци, така както на нея й се ще. А на нея й се ще те да мислят повече.
Все още е наивна, тогава, когато най-малко трябва да си го позволи.
И не е, че не разбира живота. Той е спирала, той е вечно завръщане към минали състояния и подобряване възприемането им. Той е сложен, когато го мислиш. Той е сложен, когато очакваш.
Лицето е на 22. Очите, обаче, не са.
Взорът е изгубил хоризонта. Тежко се живее с прозрените истини. Често е меланхолична и раздразнителна. Слънцето не помага. Нищо не помага. Време е, за нов живот, за нова раса, нова планета, ново време. Черупката затруднява, задържа, притиска. Живота е лъжа. Всеки е сам.
Лицето крещи безмълвно в лицата на другите.
Никой нищичко не разбира.
Лицето изчезна от регистрите, когато беше на 22.
Ръцете - и те.
През очите тлее на вечност, въплътила толкова светове. До сега лицето е изследвало маскими, смисли, хора, логически връзки и космически течения. Накрая забравя как се яде с лъжица, така да се каже. Често достигайки до големите прозрения, хората забравят за простичките истини.
Ето за това, след неистови мозъчни боксове между азовете, се връща в началото - защото лицето е градило безвъзвратен път към хаоса.
Трябваше да подреди основите си, да проследи корените си и чак тогава да гради себе си. Не трябва да забравя най-простите неща; "не ги избутвай на заден план".
Всъщност, да прави каквото си ще.
А какво е то ?
Не знае, защото е лице на 21.
И все още не е изучила търпението докрай;
все още не може да е все добра;
не може да понася всичката пошлост около нея;
чувства се все по-зле в кожата на човек;
все повече се отвращава от света.
За съжаление все така вярва в думите; старае се да слуша внимателно. Но хората лесно я подвеждат, защото в следствие на глупостта си, не употребяват правилно тези магични звукове и знаци, така както на нея й се ще. А на нея й се ще те да мислят повече.
Все още е наивна, тогава, когато най-малко трябва да си го позволи.
И не е, че не разбира живота. Той е спирала, той е вечно завръщане към минали състояния и подобряване възприемането им. Той е сложен, когато го мислиш. Той е сложен, когато очакваш.
Лицето е на 22. Очите, обаче, не са.
Взорът е изгубил хоризонта. Тежко се живее с прозрените истини. Често е меланхолична и раздразнителна. Слънцето не помага. Нищо не помага. Време е, за нов живот, за нова раса, нова планета, ново време. Черупката затруднява, задържа, притиска. Живота е лъжа. Всеки е сам.
Лицето крещи безмълвно в лицата на другите.
Никой нищичко не разбира.
Лицето изчезна от регистрите, когато беше на 22.
Коментари
Публикуване на коментар