Първо "Лека нощ"
1.
Започна да се поти неимоверно, устната й кухина пресъхваше. Опита се да диша по-бавно, за да забави всички процеси в себе си. Сърцебиенето намаля.
Присви очи - пясък навсякъде, докъдето се простира хоризонта, а слънцето нагаряше отгоре, сякаш постоянно беше дванадесет наобяд. От толкова жълто запова да те боли главата. Не, всичко те боли даже.
Стъпка след стъпка, след стъпка. Тежеста в прасците й беше оловна и натягаща. Креона мислеше, че ще падне ей сега, или ей сега, или по-скоро ей сега. Въздухът параше ноздрите и дробовете й; не е възможно да вървиш по-бързо. Напомняше й за тамазкал.
Спомни си тясната шатра, парата от горещите камъни, сълзите, умирането, как ставаше още по-топло, все по-топло, непоносимо топло, а Алонсо продължаваше ритуала.
Поредната вода се изпарява във тясната Вселенска совалка; тя мисли че това е краят, няма да издържи и ще излезе, но тогава момичето до нея и подава част от полата й; Креона бързо го слага върху носа и устата си поема необходимият въздух- не е толквоа прогарящ, но отново е парещ. За съжаление платът, на косъм да прогори, просто не може да e ефективен повече.
Тамазкал. Само че, няма излизане. Това е Островът.
Може би сте чели за всякакви острови - със съкровища, с мухи и повелители, с пирати, с корабокрушенци, с експериметни. Но този остров е просто остров. Приемаме го като отделящо пространство от света. И не, тя не се чувства в клетка; не й трябва светът сега. До преди 3 месеца нямаше търпение да напусне мръсният, нервен запушен столичен град. Когато си спомня това сега, тя може да си отдъхне.
За липсите е рано да се споменава.
"Човек веднъж в живота трябва да се отцепи на майната си и да я кара трудовашката". Може и по-на майната си от това, но за сега така е добре. Нещата в допълнение са открити и научени по-рано. Научени не, но пътеките са открити в гъсталаците на света. Поети са. Сега е време за сравнение на гледките, за малко ориентация в бъдещето.
Ах това бъдеще. Това мазно петно на прозореца, тоя трън в петичката, дето само те боде и те кара да мислиш. Еми няма пък, да го мислиш. Не е за мислене.
За чувстване е.
Тамазкал.
Също толкова влажно. Тропическо; с пясък, палми и всичко останало за един тропически остров. Освен тропичексата растителност, имаше и друга от смесен тип; една миризма й беше любима и това беше една близка до мащерката. Ама оная дива мащерка, дето само козите в Балкана я душат. Както и да е.
Влажно е като в тамазкал. Пот, вода, дъжд, буря, Буря, буря, изпарява се за два часа и ей ти го пак слънцето.
Ала влагата те кара да усищаш повече - миризмите, допирът до предметите, себе си. Сливаш се с пространството, тъй като и ти си една ходеща локвичка. Локвичка, която обича да се слива в океана. Голямата и тъжна вода. С големи и тъжни риби.
Един всекидневен тамазкал. На плажа, на път за работа, на работа, на друга работа, на връщане. Сам, макар и нагъчкан в калната земя до още хора, постоянно допрени; търсиш уединение, излизаш през тялото си, виждаш за каквот иде реч.
Вибрации; временно освободена от тях ( доколкото е възможно, разбира се, всичко е вибрации) тя се опитва да си прости.
Креона се опитва да си прости и да се чувства комфортно в кожата си. Иска да си прости за всички хора, които е била преди. Иска да е нов лист, а не да трие с гумичка и да се протърка. Това е много трудно - да си прости човек; сякаш на пук не иска да си се разбере със себе си. И не, егото не пречи в случая. Няма гейм оувър и няма рестарт; Памет картата е с предостатъчно гигабайти за миналите животи, ама защо смесван технически термини с езотерични обяснения. Не. И това омърсих.
Креона, какво правиш ? Лягай си.
Започна да се поти неимоверно, устната й кухина пресъхваше. Опита се да диша по-бавно, за да забави всички процеси в себе си. Сърцебиенето намаля.
Присви очи - пясък навсякъде, докъдето се простира хоризонта, а слънцето нагаряше отгоре, сякаш постоянно беше дванадесет наобяд. От толкова жълто запова да те боли главата. Не, всичко те боли даже.
Стъпка след стъпка, след стъпка. Тежеста в прасците й беше оловна и натягаща. Креона мислеше, че ще падне ей сега, или ей сега, или по-скоро ей сега. Въздухът параше ноздрите и дробовете й; не е възможно да вървиш по-бързо. Напомняше й за тамазкал.
Спомни си тясната шатра, парата от горещите камъни, сълзите, умирането, как ставаше още по-топло, все по-топло, непоносимо топло, а Алонсо продължаваше ритуала.
Поредната вода се изпарява във тясната Вселенска совалка; тя мисли че това е краят, няма да издържи и ще излезе, но тогава момичето до нея и подава част от полата й; Креона бързо го слага върху носа и устата си поема необходимият въздух- не е толквоа прогарящ, но отново е парещ. За съжаление платът, на косъм да прогори, просто не може да e ефективен повече.
Тамазкал. Само че, няма излизане. Това е Островът.
Може би сте чели за всякакви острови - със съкровища, с мухи и повелители, с пирати, с корабокрушенци, с експериметни. Но този остров е просто остров. Приемаме го като отделящо пространство от света. И не, тя не се чувства в клетка; не й трябва светът сега. До преди 3 месеца нямаше търпение да напусне мръсният, нервен запушен столичен град. Когато си спомня това сега, тя може да си отдъхне.
За липсите е рано да се споменава.
"Човек веднъж в живота трябва да се отцепи на майната си и да я кара трудовашката". Може и по-на майната си от това, но за сега така е добре. Нещата в допълнение са открити и научени по-рано. Научени не, но пътеките са открити в гъсталаците на света. Поети са. Сега е време за сравнение на гледките, за малко ориентация в бъдещето.
Ах това бъдеще. Това мазно петно на прозореца, тоя трън в петичката, дето само те боде и те кара да мислиш. Еми няма пък, да го мислиш. Не е за мислене.
За чувстване е.
Тамазкал.
Също толкова влажно. Тропическо; с пясък, палми и всичко останало за един тропически остров. Освен тропичексата растителност, имаше и друга от смесен тип; една миризма й беше любима и това беше една близка до мащерката. Ама оная дива мащерка, дето само козите в Балкана я душат. Както и да е.
Влажно е като в тамазкал. Пот, вода, дъжд, буря, Буря, буря, изпарява се за два часа и ей ти го пак слънцето.
Ала влагата те кара да усищаш повече - миризмите, допирът до предметите, себе си. Сливаш се с пространството, тъй като и ти си една ходеща локвичка. Локвичка, която обича да се слива в океана. Голямата и тъжна вода. С големи и тъжни риби.
Един всекидневен тамазкал. На плажа, на път за работа, на работа, на друга работа, на връщане. Сам, макар и нагъчкан в калната земя до още хора, постоянно допрени; търсиш уединение, излизаш през тялото си, виждаш за каквот иде реч.
Вибрации; временно освободена от тях ( доколкото е възможно, разбира се, всичко е вибрации) тя се опитва да си прости.
Креона се опитва да си прости и да се чувства комфортно в кожата си. Иска да си прости за всички хора, които е била преди. Иска да е нов лист, а не да трие с гумичка и да се протърка. Това е много трудно - да си прости човек; сякаш на пук не иска да си се разбере със себе си. И не, егото не пречи в случая. Няма гейм оувър и няма рестарт; Памет картата е с предостатъчно гигабайти за миналите животи, ама защо смесван технически термини с езотерични обяснения. Не. И това омърсих.
Креона, какво правиш ? Лягай си.
Коментари
Публикуване на коментар