Второ "Лека нощ"

След толкова време. 

Осъзнавам, че през повечето време толкова различни мисли ми минават през главата, пряват пируети и се случват с огромна яркост, че когато си говоря с някого, не знам коя точно да кажа, и преразказвам всичко накуп толкова вяло и бледо, че сякаш нищо не казвам. И като свикнах вече да предвиждам неуспеха от разговоря, си казвам : аз по-добре да си мълча.

Да кажа “аха”, да кимна с глава и да се продължа да пътувам в себе си.

Сякаш твърде осъзнато изведнъж, мисля за всичко толкова дълбоко, че не изляза ли от собтвения си филм, ми е трудно просто за кратко да надничам в другите. 

Мога да плувам по-дълго в душите на любимите си хора. Там водата е прозрачна и не те е страх, че вълните ще ти донесат акули.

Всъщност, чакайте. Те са по-скоро като нашето Черно море - не виждаш нищо, но знаеш очевадното - първо проникваш в сол, а после в много дълбокото, завличащо, пленяващо, безкористно.

Твърде много филми станаха. Стават, Случват се с времето. Времето, което минава толкова шизофренично. 

Аз съм като изгубен бедуин. Тялото ми е напред във времето, докато душата изостава. Даже нарочно си седи по-назад. И се наслаждава.

Мирише ми на домати, от няколко дни.

Ухае на домат, когато седя на масата в хола.

Днес разбрах защо. Там има едни цветя: жълти  и бели, форма - еднаква. Марка неизвестна.

Водата беше станала зеленикавокафеникаква. 

От нея беше. 

Ама не се бях заглеждала и замисляла, защото на вид, цветята са в перфектна форма, а седят от поне пет дни.

Може би са генно модифицирани. Като всичко в широката Америка.