Релси
Ето я, идва. Днес е хубава, както винаги - сложила току-що изгладена басмена рокля, приятни златисти букли окрасяват лицето й. Носи куфар.
Той отива при нея. От другата стая се чуват крясъци. Никога не съм ги чувал да се карат, те винаги се разбират чудесно.
Виждам нервни жестове. Но това е необикновена свада. Те не искат да се нараняват, нежен говор се редува с изнервени реакции, нежните милувки отстъпват пред сведени погледи. Задушно е, и те са задушени.
Ето го следващия влак, на време е. От ъгъла на прозореца виждам как Свилен отива да отсвири и да подаде знак. Дафина ситни след него, поглежда гърба му, отминава го тромаво и отива до стълбите на влака. Понечва да се качи, ала хвърля поглед през рамо - иска да види дали той ще я спре. Сетне се отказва бързо, влиза в купето и сяда. Гледа право пред себе си.
Свилен леко извръща глава, сякаш това което вижда е нещо илюзорно. На лицето му се изписват безброй нехарактерни и тревожни емоции. Запазва самообладание.
Сега - трябва да отсвири нейното заминаване. Приближава свирката към устните си. Поема дълбоко въздух, ала звукът не е толкова силен. Няма сила. Подава сигнала с ръка.
Влакът тръгва.
Той седя на перона половин следобед. В същата поза. И гледаше все наляво, подир влака.
Вратата на стаята се тръшва. Той приближава към мен. Изглежда стреснат, уплашен е като малко дете. Погалва ме нежно и отива към стаята си.
През следващите два дни никой не дойде в кантона на малката гара. Клисурата на дерето беше ослепителна в зелената окраска на клека, обаче слънцето така и не се появи. Чувствам се премалял. Въздухът тежи, запарен е от мрачни мисли.
От стаята си излезе след 3 дни. Чуваха се някои шумове. Смутителни, далечни, чужди. Ала глухи; заглушени бяха от една заседнала в гърлото емоция. През тези дни влаковете не забелязваха малката гара и я подминаваха. Това беше необичайно.
Беше един същия такъв следобед, като онзи, в който Дафина потегли. Свилен слезе рано, недоспал, отслабнал и блед. Остави някакво писмо на перваза. Датата беше от преди две седмици. Това писмо носеше вести за гарата.
Излезе на перона, отсвири влака, който подмина гарата; господарят сякаш се смали, поклати глава и в момента, в който последният вагон зави зад чупката на скалата, се чу изстрел.
Мисля, че отново я видя там, как се качва на влака. Сякаш гонеше призрак, който не искаше да стигне, ала имаше нужда да гони. Само това бе виждал през изминалата седмица. Нейната липса.
Не можех да направя нищо. Стоях и гледах трупа. Не знаех, дали е получил облекчение. Следващия влак дойде привечер. Влакът спря. Откараха тялото. След няколко дни дойдоха хора в гащеризони, махнаха табелата над прозореца ми и забиха с пирони вратата.
Остарях с тази случка в ума. Дори внезапно след нея се случи. Никой не взе писмото, никой не спусна щорите. Влаковете подминаваха. Канотна се люпеше, скоро прогизна и се появи мухъл.
Стаята бе почти празна. Самотата бе убийствена. Аз бавно увяхвах в нея. Мислех си за двамата млади постоянно. Щях да се радвам да увяхна с тях.
Той отива при нея. От другата стая се чуват крясъци. Никога не съм ги чувал да се карат, те винаги се разбират чудесно.
Виждам нервни жестове. Но това е необикновена свада. Те не искат да се нараняват, нежен говор се редува с изнервени реакции, нежните милувки отстъпват пред сведени погледи. Задушно е, и те са задушени.
Ето го следващия влак, на време е. От ъгъла на прозореца виждам как Свилен отива да отсвири и да подаде знак. Дафина ситни след него, поглежда гърба му, отминава го тромаво и отива до стълбите на влака. Понечва да се качи, ала хвърля поглед през рамо - иска да види дали той ще я спре. Сетне се отказва бързо, влиза в купето и сяда. Гледа право пред себе си.
Свилен леко извръща глава, сякаш това което вижда е нещо илюзорно. На лицето му се изписват безброй нехарактерни и тревожни емоции. Запазва самообладание.
Сега - трябва да отсвири нейното заминаване. Приближава свирката към устните си. Поема дълбоко въздух, ала звукът не е толкова силен. Няма сила. Подава сигнала с ръка.
Влакът тръгва.
Той седя на перона половин следобед. В същата поза. И гледаше все наляво, подир влака.
Вратата на стаята се тръшва. Той приближава към мен. Изглежда стреснат, уплашен е като малко дете. Погалва ме нежно и отива към стаята си.
През следващите два дни никой не дойде в кантона на малката гара. Клисурата на дерето беше ослепителна в зелената окраска на клека, обаче слънцето така и не се появи. Чувствам се премалял. Въздухът тежи, запарен е от мрачни мисли.
От стаята си излезе след 3 дни. Чуваха се някои шумове. Смутителни, далечни, чужди. Ала глухи; заглушени бяха от една заседнала в гърлото емоция. През тези дни влаковете не забелязваха малката гара и я подминаваха. Това беше необичайно.
Беше един същия такъв следобед, като онзи, в който Дафина потегли. Свилен слезе рано, недоспал, отслабнал и блед. Остави някакво писмо на перваза. Датата беше от преди две седмици. Това писмо носеше вести за гарата.
Излезе на перона, отсвири влака, който подмина гарата; господарят сякаш се смали, поклати глава и в момента, в който последният вагон зави зад чупката на скалата, се чу изстрел.
Мисля, че отново я видя там, как се качва на влака. Сякаш гонеше призрак, който не искаше да стигне, ала имаше нужда да гони. Само това бе виждал през изминалата седмица. Нейната липса.
Не можех да направя нищо. Стоях и гледах трупа. Не знаех, дали е получил облекчение. Следващия влак дойде привечер. Влакът спря. Откараха тялото. След няколко дни дойдоха хора в гащеризони, махнаха табелата над прозореца ми и забиха с пирони вратата.
Остарях с тази случка в ума. Дори внезапно след нея се случи. Никой не взе писмото, никой не спусна щорите. Влаковете подминаваха. Канотна се люпеше, скоро прогизна и се появи мухъл.
Стаята бе почти празна. Самотата бе убийствена. Аз бавно увяхвах в нея. Мислех си за двамата млади постоянно. Щях да се радвам да увяхна с тях.
Коментари
Публикуване на коментар