Защо е полезно да си водим хартиен дневник в 21-и век
/размисли/
Водя си дневник от 1-и януари 2008-а година. Тогава бях в 8-ми клас. В първия си "сериозен" дневник писах в продължение на 2 години и малко, всеки един ден. Той е зелен, формат А3, рекламен, от еко хартия. Има много стикери по него. Е, мъчих се в университета да го продължа, обаче не бях редовна и това жестоко ме дразнеше, защото въпреки, че не пишех често, повярвайте ми, мислех си за него. И така след като изписах зеленият тефтер, започнах университет eddition. През ден, през два, през седмица - колкото толкова. От първи курс до сега са преполовени още 2-3 тефтера. Да бе, не им знам точната бройка, понякога съм писала върху случайни тефтери на случайни места. И така. Сега отново съм напалатила един нов тефтер.
Първият ми дневник е в родния ми град. Понякога си го разглеждам. Той, някак, ми е най-ценен. Може би, защото е най-далечен.
За какво ми без полезно да си водя дневници толкова време?
Това беше в гимназията. Нови впечатление, лица, места, случки. Стараех се всеки един ден да отделям по 5 минути за себе си. Тук е моментът да отбележа, че аз много уважавам личното време, което човек трябва да притежава и да се старае да си отеля. Много е важно да притихваме и да превръщаме душевният монолог в разговор. Да си задаваме въпроси. Да си задаваме още въпроси.
Та със себе си никога не ми е скучно. Не че нещо, де, на вас може и да съм ви скучна понякога. Все ми е тая. Всякаквите творчески пориви са си в равновесие в уединението и човек живее. Освен practice presence върху състоянието в света като цяло, локалното биване "тук" е жизнено необходимо.
Тъй. Понякога съм изписвала и 2-3 страници, формат А3 наведнъж, в бурна емоция и без да спирам. Аз само така пиша там. Не се спирам да измислям захаросани изречения тип "мило дневниче". Стараех се да пиша така, както се пише история. Сурово, без стил, с всеобхватна реч и грознопис.
5 минути, за да изпиша радостите, притесненията си, някоя друга интересна случка, или за да напиша просто "Ден за минаване" ( с хейтърска нотка). Ха, това бе реплика на един добър стар приятел.
Поглеждайки назад /когато и да погледна назад/, след като отворя страниците на някой дневеник, виждам че нито дори еди ден в живота ми не е бил "просто ден за минаване". Така си правим равносметка, която ни е полезна. Един кратък поглед в миналото; прочиташ какъв си бил ти тогава ( независимо дали "тогава" е онзи ден или преди 2 години) и се поучаваш. Смееш се. Плакала съм доста често всъщонст. От успешно върнати спомени със заряд на силна емоция
И пак. Нито един ден не е бил "ден за минаване". Защото всеки един ден е част от голямата промяна. От онова вълшебство, което повечето чакат, без да осъзнават, че вече случват по един или друг начин, в един или друг вид. Израстване.
Да се разберем. Не като остаряване. Забравете телесното за миг. Да израстваш духовно означава първо да си простиш. За всичко, за което можеш да се сетиш. Защото хей, нали вече не правиш така? За чий го мъкнеш тоя трън ?
След това трябва да наблюдаваме тихичко. Да започнем да си премисляме думичките, защото думиките са проводници на енергия и тази енергия има обособен заряд, в зависимост от общоприетият смисъл на думата. Думата която мислим или изричаме.
Третият етап е да осъзнаем, че сам-самички ковем всеки един миг със всяко наше решение. Привличаме си едно ежедневие, което ако не внимаваме, може да стане рутина. И да ни умори и да спечели скапаната система.
Успокояваме се, дишаме, издишаме и после мислим трезво. Значи, някъде около етапите трябва да се научим да мислим.
В дневникът си също виждам еволюцията на моята мисъл.
Ами когато погледнем дневникът след години?
Всяка буква буди в мене спомен. Способна съм да възпроизведа цели дни от гимназиално време - поне 85% от всички тези 5 години. ( че и -1и и 2-ри курс). Олеле, завършвам, кога дойде... както и да е.
21-и век е информационен век. Апотеоза на виртуалното съществуване и нагаждачество. Всеки е каквто си поиска, или каквото е модерно да бъдеш; всеки може всичко. Не губим ли все пак реална преценка и, следователно, представа за света?
Епаа, губим, да. Доста, при това. Оп, имам блог. Ето - милиарди примери, по които да избирам; хиляди "инспирации". Искам да съм като нея или него и ... готово.
А пък тези блогове-влогове-дневници-мевници-вижтемиживота-вижтекаквоямиотгатнетеквошеакам - купихсиновидрешкиигисъчетах- хич не ми ги хвалете.
Може точно след момент и половина да пробвате да хванете една химикалка и един лист и да си напишете нещо. Лично за вас. Благодарност, съвет, случка, емоция.
Запазете си я. Ако я погледнете след време, ще се случи нещо.
С вас.
Водя си дневник от 1-и януари 2008-а година. Тогава бях в 8-ми клас. В първия си "сериозен" дневник писах в продължение на 2 години и малко, всеки един ден. Той е зелен, формат А3, рекламен, от еко хартия. Има много стикери по него. Е, мъчих се в университета да го продължа, обаче не бях редовна и това жестоко ме дразнеше, защото въпреки, че не пишех често, повярвайте ми, мислех си за него. И така след като изписах зеленият тефтер, започнах университет eddition. През ден, през два, през седмица - колкото толкова. От първи курс до сега са преполовени още 2-3 тефтера. Да бе, не им знам точната бройка, понякога съм писала върху случайни тефтери на случайни места. И така. Сега отново съм напалатила един нов тефтер.
Първият ми дневник е в родния ми град. Понякога си го разглеждам. Той, някак, ми е най-ценен. Може би, защото е най-далечен.
За какво ми без полезно да си водя дневници толкова време?
Това беше в гимназията. Нови впечатление, лица, места, случки. Стараех се всеки един ден да отделям по 5 минути за себе си. Тук е моментът да отбележа, че аз много уважавам личното време, което човек трябва да притежава и да се старае да си отеля. Много е важно да притихваме и да превръщаме душевният монолог в разговор. Да си задаваме въпроси. Да си задаваме още въпроси.
Та със себе си никога не ми е скучно. Не че нещо, де, на вас може и да съм ви скучна понякога. Все ми е тая. Всякаквите творчески пориви са си в равновесие в уединението и човек живее. Освен practice presence върху състоянието в света като цяло, локалното биване "тук" е жизнено необходимо.
Тъй. Понякога съм изписвала и 2-3 страници, формат А3 наведнъж, в бурна емоция и без да спирам. Аз само така пиша там. Не се спирам да измислям захаросани изречения тип "мило дневниче". Стараех се да пиша така, както се пише история. Сурово, без стил, с всеобхватна реч и грознопис.
5 минути, за да изпиша радостите, притесненията си, някоя друга интересна случка, или за да напиша просто "Ден за минаване" ( с хейтърска нотка). Ха, това бе реплика на един добър стар приятел.
Поглеждайки назад /когато и да погледна назад/, след като отворя страниците на някой дневеник, виждам че нито дори еди ден в живота ми не е бил "просто ден за минаване". Така си правим равносметка, която ни е полезна. Един кратък поглед в миналото; прочиташ какъв си бил ти тогава ( независимо дали "тогава" е онзи ден или преди 2 години) и се поучаваш. Смееш се. Плакала съм доста често всъщонст. От успешно върнати спомени със заряд на силна емоция
И пак. Нито един ден не е бил "ден за минаване". Защото всеки един ден е част от голямата промяна. От онова вълшебство, което повечето чакат, без да осъзнават, че вече случват по един или друг начин, в един или друг вид. Израстване.
Да се разберем. Не като остаряване. Забравете телесното за миг. Да израстваш духовно означава първо да си простиш. За всичко, за което можеш да се сетиш. Защото хей, нали вече не правиш така? За чий го мъкнеш тоя трън ?
След това трябва да наблюдаваме тихичко. Да започнем да си премисляме думичките, защото думиките са проводници на енергия и тази енергия има обособен заряд, в зависимост от общоприетият смисъл на думата. Думата която мислим или изричаме.
Третият етап е да осъзнаем, че сам-самички ковем всеки един миг със всяко наше решение. Привличаме си едно ежедневие, което ако не внимаваме, може да стане рутина. И да ни умори и да спечели скапаната система.
Успокояваме се, дишаме, издишаме и после мислим трезво. Значи, някъде около етапите трябва да се научим да мислим.
В дневникът си също виждам еволюцията на моята мисъл.
Ами когато погледнем дневникът след години?
Всяка буква буди в мене спомен. Способна съм да възпроизведа цели дни от гимназиално време - поне 85% от всички тези 5 години. ( че и -1и и 2-ри курс). Олеле, завършвам, кога дойде... както и да е.
21-и век е информационен век. Апотеоза на виртуалното съществуване и нагаждачество. Всеки е каквто си поиска, или каквото е модерно да бъдеш; всеки може всичко. Не губим ли все пак реална преценка и, следователно, представа за света?
Епаа, губим, да. Доста, при това. Оп, имам блог. Ето - милиарди примери, по които да избирам; хиляди "инспирации". Искам да съм като нея или него и ... готово.
А пък тези блогове-влогове-дневници-мевници-вижтемиживота-вижтекаквоямиотгатнетеквошеакам - купихсиновидрешкиигисъчетах- хич не ми ги хвалете.
Може точно след момент и половина да пробвате да хванете една химикалка и един лист и да си напишете нещо. Лично за вас. Благодарност, съвет, случка, емоция.
Запазете си я. Ако я погледнете след време, ще се случи нещо.
С вас.
Коментари
Публикуване на коментар