Сутрешно-забързано

Дишам. Вдишвам сутринта, но сякаш телесното в мен се припознава в ароматите, миризмите, дори начинът, по който свети слънцето; разпознава друго място.

Затварям клепки за по-дълбо; пристигам.

Отварям вратата към верандата и вдишвам лепкавата влага. Въздухът е горещ и пари върху всичките ми сетива. Дишам. Дълбоко. Като дълбокото в петролносиньото на океана. Жегата е с цвят на опален залез, който гледам от широкия и равен бряг; броя корабите, броя мидите, броя песъчинките, броя новоизлюпените костенурчета, които за пръв път ще усетят солената вода на техния живот.

Влагата ми липсва. Колко хубаво дишах там. Важно е човек да диша дълбоко и леко; както дишаш, така живееш. Дишането е сливане с всичко: с океана и акулите му, с блатото и алигаторите му, с капчиците по листата на пламите, с отрудената пот на вечерните работници. Водата сближава и слива пейзажа в една уютна реалност. Островното пространство е специфично пространство: хем е отделено от сушата, хем се слива с теб самия; 

ала границите му, за радост, не са твои граници; след тях започваш ти.

Сезонът на мусоните е моят празник на сетивата. Дъждът е плътен и тежък като театрална завеса; бурята чертае шрихи-капки с яростта на полудял художник; всичко е вода и дързост. Всичко чисто и слято в едно.

Остров в капка.

Спомен в капка.

Капчица - сълза.

Трамваят дойде. Пак няма място за мен.