. . . .- -- .-

Безшумно, като падането на снежнинка искам да се строполя на тротоара. Да се стопя и да изчезна, или просто да се скрия сред всички други снежинки.
В 2 през нощта.
Искам да креща и да плача от яд.
Махам си шапката и пронизващият леден вятър се превръща в полъх. Кожата ми го помни. Всяка частица от мене помнят ветровете по билото на Стара планина, по върховете на Пирин.
Онзи вятър, дивият, който те изпълва с живот, с който се чувствате, сливате, танцувате , препускате. Онзи, пред чиито размах разтваряш ръце, поглеждаш синевата и си свободен. Свободен си истински. Жив си.
Отварям очи, оставям го да ме разрошва спокойно. Да ми краде сълзите.
Продължавам да вървя, мъкнейки скъсаната чанта. Тежи, пръстите ми измръзнаха от сълзите, които се опитвам да скрия с длан. Има минувачи, но взаимно не се забелязваме. Само ценител на тъгата би спрял. Тук не се намират такива. Само портиерката на входа забеляза нещо нетипично, но услужливо натиска бутона и бравата щраква.
Влезнах тихо, за да не събудя съквартирантките си. Ама и да ги събудя какво, и без туй не си говорим. Няма за какво.
Съблякох се и влезнах в банята.
Това, което виждах в огледалото бе отвратително. Не желаех повече да се виждам така.  Нямаше какво да счупя от яд, а тръбата на душа вече бе достатъчно изкривена.
Безсилен гняв е дяволът. Като сън, в който не можеш да тичаш, а искаш да избягаш неистово.
Събрах си прането и се напъхах в леглото. Сънят беше избягал с вятъра. Поне нещо от мен беше свободно.