Родно

Прибрах се да уча за последния си изпит.
Но по-скоро се прибрах, за да почувствам родния си град и широтата на познатото.
Външната врата беше отворена. Ухаеше на вкусно, на уют.
Моята стая. Боса съм. Никога не загасвам лампата там, преди да съм доизгледала и допочувствала залеза отсреща. Винаги съм подозирала, че не е редно.
Имам навик да обличам  летните си дрехи зимата, за да се уверя, че лято ще има. Правя и обратното, за да дойде Коледа по-бързо.
Когато съм сама вкъщи винаги има какво да правя, дори да няма какво. Намирам стари съкровища – черно бели снимки на майка ми като студентка, стари и красиви дрехи, които не пасват на никого вече; грамофонните плочи на баща ми, старият му прожектор, книги за оптико-електроника. Влизам в малката стая с пералнята – там са всичките инструменти, разглобени части на разни неща. Лампички, крушки, диодчета, летвички-всичко необходимо за построяване на фантазия.
 Вкъщи има минало. Навсякъде се подушва. Дихание на истина, на живот.
 На някои места в апартамента усещам преживяванията на по-големият ми брат и сестра, намирам техни стари играчки и дрехи, които майка ми пази. Да, и аз съм си играла с тях, била съм обличана в същите дрехи. Не е ли чудесно? Тези вещи наистина имат стойност, уникални и красиви сантиментални реликви.
Понякога ми се иска да съм живяла техните живoти – на майка ми, или на баща ми. Има толкова красноречиви снимки от казарми, военни и спортни лагери, спомени отвсякъде. Дори там присъстват и лелките и чичковците, които мразех да ми щипят бузите, когато бях малка.
Да, онези, истинските спомени, рядко запечатвани, но носещи заряда на едни отминали години, спокойни, чисти, макар и за някои противоречиви.
Снощи намерих снимка на майка ми, на възраст точно колкото мен. Намира се на морето. Северното черноморие. Тя е малка, фотографът я е уловил до кръста в долния ляв ъгъл. Плажната ивица е пуста и красива, морето е спокойно, духа вятър, виждам го в косите й. Хотели няма. Други хора също. Тя е усмихната, навярно не е знаела, че я снимат. Протегнала ръце  в пространството встрани и нагоре, усмивка  и поглед към небето.
Ако това не е свобода, то кое е тогава? Сещам се, че имам подобна снимка, но с различна композиция. Сълза. Защо до сега винаги съм искала да се отличавам, а не съм  знаела колко много приличам на нея? Усещам майка ми в кръвта си.
Обичам майка ми и баща ми.
След точно месец, ставам на 21. И тя е била на толкова на тази снимка. И баща ми съм виждала на тези години. Одрала съм му кожата. Дано някой ден стана толкова умна като него и толкова борбена и смела като майка ми.
Не си правя равносметка, излишно е. Просто намерих посока.
На тръгване от вкъщи преди няколко часа взех със себе си черупка на охлюв и клонче с шипка. Намерих си ги на старото гробище в някогашното ни село; там са отраснали майка ми, леля ми, живяли са едни истински храбри предшественици, въстаници и дейци.
С родителите ми посетихме гробището, защото ние не забравяме своите роднини. Нито 10 години след смъртта им, нито повече. Когато стоях над част от гробовете, приседнала и вглеждаща се във запалените свещи, усетих  техния огън в кръвта си.
Усетих се българка, почувствах се лъв.
Гледах полетата наоколо, гледах златната земя. Видях просторното небе, натъпкано с най-чистата свобода. Забих пръстти в пръстта. Аз съм тук. Аз съм това.
Обичам родителите си, семейството си.
Обичам родината си.  
Ако след месец си пожелая да бъда успешна, се чудя как да конкретизирам успеха.
Навярно ще си пожелая да създам такова семесйтво, за да предам всичко , което съм научила от тях. Ако това бъде моята цел, ще предам най-правилните за мен ценности , морал и отношения.
Сега съм боса и стискам камък  с произход от Северна Америка.  Взехме го  от един тамошен шаман, който дойде във Емен да припомни на шепа хора, че всички на земята са едно семейство.
Моля се всички да са здрави, докато стискам черният камък.
След всичко преживяно с шаманa знам,  че семейството  е фундаменталното разковниче за всичко. Семейството е най-важното.
Всеки човек до вас е важен и е семейство. Мир и любов.