The "Good night" project

Прибрах се да уча за последния си изпит. Но по-скоро се прибрах, за да почувствам родния си град и широтата на познатото. Външната врата беше отворена. Ухаеше на вкусно, на уют. Моята стая. Боса съм. Никога не загасвам лампата там, преди да съм доизгледала и допочувствала залеза отсреща. Винаги съм подозирала, че не е редно. Имам навик да обличам   летните си дрехи зимата, за да се уверя, че лято ще има. Правя и обратното, за да дойде Коледа по-бързо. Когато съм сама вкъщи винаги има какво да правя, дори да няма какво. Намирам стари съкровища – черно бели снимки на майка ми като студентка, стари и красиви дрехи, които не пасват на никого вече; грамофонните плочи на баща ми, старият му прожектор, книги за оптико-електроника. Влизам в малката стая с пералнята – там са всичките инструменти, разглобени части на разни неща. Лампички, крушки, диодчета, летвички-всичко необходимо за построяване на фантазия.   Вкъщи има минало. Навсякъде се подушва. Дихание на истина, на жи...

Безшумно, като падането на снежнинка искам да се строполя на тротоара. Да се стопя и да изчезна, или просто да се скрия сред всички други снежинки. В 2 през нощта. Искам да креща и да плача от яд. Махам си шапката и пронизващият леден вятър се превръща в полъх. Кожата ми го помни. Всяка частица от мене помнят ветровете по билото на Стара планина, по върховете на Пирин. Онзи вятър, дивият, който те изпълва с живот, с който се чувствате, сливате, танцувате , препускате. Онзи, пред чиито размах разтваряш ръце, поглеждаш синевата и си свободен. Свободен си истински. Жив си. Отварям очи, оставям го да ме разрошва спокойно. Да ми краде сълзите. Продължавам да вървя, мъкнейки скъсаната чанта. Тежи, пръстите ми измръзнаха от сълзите, които се опитвам да скрия с длан. Има минувачи, но взаимно не се забелязваме. Само ценител на тъгата би спрял. Тук не се намират такива. Само портиерката на входа забеляза нещо нетипично, но услужливо натиска бутона и бравата щраква. Влезнах тихо, за да не ...

Отново всичко се повтаря: Зима.Студ. Разплакани очи. Вратата бавно се затваря, червенината не личи. Отново забравям за грешки допуснати в белия сняг. Отново са прости, човешки.. но има ги всякога.. пак! Отново е празно и липсва на бялото някакъв щрих. Годината шибано свършва и ето аз пак се напих. Не бе, не съм, и не мисля, да правя това изначално. Не съм вече толкова крехка, и туй не е толкоз фатално. Но факт е че раната зее на фона на някакъв лед. И факт е, че пак ще ги нищим нещата отново със теб. Но ето, аз спирам да мъмря- голяма съм вече и знам, че шансът се дава отново да не отидат нещата на зян. Шегувам се лекинко тука, простете ми хумора тъп. Но всякога туй се повтаря, дано да е от тъпия студ.

Някой ми секна диханието. Нещо ме обезоръжи. Наприказва ми, че не е за мен и аз повярвах. Себе си не лъжа(никога?) Този свят не е за мен. Отричам се от тук. И къде ще бягам? В другите. Не, че там пише Exit-> Обаче са Вселени. Бягайки ще мъча да поправям моята. Небитието в реалността до която сме стигнали Слепотата, комерсиализацията, бездушието, насилието, провокациите. Знаете как е, света е кофти отдавна. Място няма, билетите за първия ред са раздадени, задните места ги няма. Хората липсват. Познайте кои гледат. Завесите са прозрачни за тях. За нас е високата сцена, за нас е прашинката самозаблуда, литнала от булото на случващото се. Бягайте докато можете, яжте точките, сейте запетайки. Историята е вечна, протяжен е моментът. Знанието циркулира навсякъде, настройвайте честотите :)

                Тия дни попаднах на една статия, чието заглавие ползвам като оглавник на следоющия текст. Повече от статията ми направи впчеталение снимката, защото интерпретирах ракурсите на жената по малко по-различен ъгъл. Не ме интересува, че била завършила актьорско майсторство, балет кино и театър. В нея личеше недоволство. Не просто несъгласие, а  вътрешен бунт, кипящ и изригващ в пълната форма на заетата от нея поза. Да, не си спомням позата, мързи ме и да търся, освен това ме боли корема, а и преядох със сладолед. Въпросът е , че дори да и не беше разкършена личност, щеше от вътре, от себе си и за себе си, да танцува пред бездушната полиция, която изглеждаше толкова не там, където се намира и толкова безразлична, че се почудих дали случайно не ака мрамор. Танцът е израз на емоция. Той е своеобразна песен, но не на душата, а на тялото. Поривът идва от кръвта, от сърчицето. Може да е бавен, но може и да е агресивен, плавен, завл...

Лекция. За радост ще е само един час. Лили закъснява. Ама не виждам какво ще изпусне, освен божествената намеса на синус и косинус в журналистиката. Тролейбуса друса. Стигаме Панаира на книгата в НДК. Колко много заглавия, колко малко пари.. Обикалям. Дописка ли?! Я виж, цял щанд на Тери Пратчет! Ох, не мога да тръгна без книга! А, ето има намаления. Тази вечер ще пропусна ориза заради Приспивната песен на Чък Паланюк. Лили се изгуби между редовете. Я, имам още 2.50. С нея правим партия за "Информаторите". Няма как. На книги е панаирът, ама и на желания. Нали за това ги сливаме със страниците :) Вървим към "Славейков".                                                          * * * -Добър ден, правим репортаж за кражбите на книги. Искате ли да си поговорим? - Абее, не виждате ли, че съм зает, говоря с хора? На сергията сме само д...

Ново начало с думи неизмислени начевам с пот на чело Тихо стъпвам, в шепа шепна радост С устни пълни с кърви шепна първо; Камшик, тояга, тежест. Тегля. Бягам пусната през прерии. Очи в очи и острие за мост през тъмното. Фрагмент от спомен спотаен в живота на сълза. Зеленодиво е отвъдното Зеленодива е звезда