The "Good night" project

Ще изпуша толкова цигари свита кротко в ъгъла сама само светлината ще ми пари, докато водя своята борба Колко бе красиво непринудено със сол и пясък, бриз и свобода колко бях щастлива, развълнувана да си чакам стопа, хванала те за ръка Но вътре, под сърцето боцкат белези на минала тъга, когато молех те за обич малко протегнала прекършена ръка Да риташ просяка е зла поличба, но нека го оставим ей така - аз ще помня сол и пясък, ти ще помниш свобода.

Пропътувах хиляди километри напред-назад, навътре и навън. Счупих всички хронометри и илюзията на моя празен сън. Себе си съм и не съм се губила, каква е тази драма с личността? Влаковете не променят хората, а те сами коват вътрешността. Изходила съм всичките пътеки, от изворите хладни пих сама. Прегръщала съм всичките дървета, целувала съм мойта майка Планина. Себе си съм. Повече не мога. В крайна сметка, всичко е това- да изтърпиш трънливата пътека, единствено със Аз-ът под ръка. Какво, за бога, искаш ти да промениш във мене, когато ветровете са ми спътник драг, когато във морето мия люти рани, и си хващам следващия влак?

Белоцветни вишни Виж ни ! Виждам ви.. Перчите се - пролетни и свежи. Пърхате по мен сутрин по време на изгрев, когато дъхът ми все още се вижда. Бели късчета невинност се докосват до настръхналата ми кожа Вишни. Тъжни. Скришом грешни. Знам, че когато вкуся от сочната им кръв, аз ще усетя една отдавна свършила тъга, но пак едва започваща по моя език. Ще докосне небцето. Ще ме разтърси като мигновена пролетна буря. Към плодовете на вишната посягат предимно замислени и вглъбени хора. Забелязват дръвчето на хоризонта и отиват да си откъснат от чуждата вишна. Хапват малко мъка, сетне продължават. Никой не им се кара от прозореца. Но вижте, черешите са друго нещо. Аз винаги съм предпочитала череши. Сладка подкрепа за морни пътници. Предизвикателство за разбойнишките духове. Черешите се крадат.. някак легално. Не е редно сладкото и хубавото да се дава без някакво заиграване! Ах, тази череша. Сладка и съблазняваща. Очи-череши. Ами къде са очите -вишни? Няма очи вишни. Има сърца ви...

Прибрах се да уча за последния си изпит. Но по-скоро се прибрах, за да почувствам родния си град и широтата на познатото. Външната врата беше отворена. Ухаеше на вкусно, на уют. Моята стая. Боса съм. Никога не загасвам лампата там, преди да съм доизгледала и допочувствала залеза отсреща. Винаги съм подозирала, че не е редно. Имам навик да обличам   летните си дрехи зимата, за да се уверя, че лято ще има. Правя и обратното, за да дойде Коледа по-бързо. Когато съм сама вкъщи винаги има какво да правя, дори да няма какво. Намирам стари съкровища – черно бели снимки на майка ми като студентка, стари и красиви дрехи, които не пасват на никого вече; грамофонните плочи на баща ми, старият му прожектор, книги за оптико-електроника. Влизам в малката стая с пералнята – там са всичките инструменти, разглобени части на разни неща. Лампички, крушки, диодчета, летвички-всичко необходимо за построяване на фантазия.   Вкъщи има минало. Навсякъде се подушва. Дихание на истина, на жи...

Безшумно, като падането на снежнинка искам да се строполя на тротоара. Да се стопя и да изчезна, или просто да се скрия сред всички други снежинки. В 2 през нощта. Искам да креща и да плача от яд. Махам си шапката и пронизващият леден вятър се превръща в полъх. Кожата ми го помни. Всяка частица от мене помнят ветровете по билото на Стара планина, по върховете на Пирин. Онзи вятър, дивият, който те изпълва с живот, с който се чувствате, сливате, танцувате , препускате. Онзи, пред чиито размах разтваряш ръце, поглеждаш синевата и си свободен. Свободен си истински. Жив си. Отварям очи, оставям го да ме разрошва спокойно. Да ми краде сълзите. Продължавам да вървя, мъкнейки скъсаната чанта. Тежи, пръстите ми измръзнаха от сълзите, които се опитвам да скрия с длан. Има минувачи, но взаимно не се забелязваме. Само ценител на тъгата би спрял. Тук не се намират такива. Само портиерката на входа забеляза нещо нетипично, но услужливо натиска бутона и бравата щраква. Влезнах тихо, за да не ...

Отново всичко се повтаря: Зима.Студ. Разплакани очи. Вратата бавно се затваря, червенината не личи. Отново забравям за грешки допуснати в белия сняг. Отново са прости, човешки.. но има ги всякога.. пак! Отново е празно и липсва на бялото някакъв щрих. Годината шибано свършва и ето аз пак се напих. Не бе, не съм, и не мисля, да правя това изначално. Не съм вече толкова крехка, и туй не е толкоз фатално. Но факт е че раната зее на фона на някакъв лед. И факт е, че пак ще ги нищим нещата отново със теб. Но ето, аз спирам да мъмря- голяма съм вече и знам, че шансът се дава отново да не отидат нещата на зян. Шегувам се лекинко тука, простете ми хумора тъп. Но всякога туй се повтаря, дано да е от тъпия студ.

Някой ми секна диханието. Нещо ме обезоръжи. Наприказва ми, че не е за мен и аз повярвах. Себе си не лъжа(никога?) Този свят не е за мен. Отричам се от тук. И къде ще бягам? В другите. Не, че там пише Exit-> Обаче са Вселени. Бягайки ще мъча да поправям моята. Небитието в реалността до която сме стигнали Слепотата, комерсиализацията, бездушието, насилието, провокациите. Знаете как е, света е кофти отдавна. Място няма, билетите за първия ред са раздадени, задните места ги няма. Хората липсват. Познайте кои гледат. Завесите са прозрачни за тях. За нас е високата сцена, за нас е прашинката самозаблуда, литнала от булото на случващото се. Бягайте докато можете, яжте точките, сейте запетайки. Историята е вечна, протяжен е моментът. Знанието циркулира навсякъде, настройвайте честотите :)