The "Good night" project

Ето ме - сега аз същесвтвувам - прашинка от вселенската мъгла. Сърцето ми е ритъм. И със него аз отмервам  всяка моя стъпка по пътя на кръвта. Все не стига, щом откриеш щастие (Животът), а щастието трудно се намира. Не защото е далече, ами друго - единствено в баланса резонира. Един живот не стига щом прогледнеш, а е достатъчен в илюзията на смъртта; Ето младост - ала в рамка на стената, ето смисъл -  ама малко под пръстта. Щастието е кръв, а във кръвта - живот, корена е под земята, ала дава. Какъв ще бъдеш, ако не си плод? - корен, станал на жарава.  Ето ме - сега аз съществувам! Има-няма хиляди години. Плод съм на безсмислено робуване на някакви божествени гадини. Лош или добър съм - без значение. Накратко - това е все едно и също. Разруха или съзидание за мене?  Любов. Това е най-могъщо. Привет, аз винаги съм съществувала- вселена съм между прашинки от мъгла. Животът никога не съм сбогувала и не знам дали съм мъж или жена НЯМА...

На обяд излезе от вкъщи изнервена на целия свят. Не се разведри веднага от есенните тонове на любимия й сезон. Дори слънцето се понапъна, за да изкопчи усмивка. Не успя. Ръката й се плъзна по главата с празен жест и това допълнително я накара да изпита агресия към себе си. Коса там нямаше.  Вървя така до центъра - полунамусена и кисела. В ръката си държеше тази на своята племеннца. На крехката възраст от седем години, Габриела е едно много добре разсъждаващо същество, използващо думи, за които голям процент от обществото не подозират, че съществуват. Вървяха към фризьорката. Преди два дни Силвия отиде там, защото се нуждаеше от оформяне. Сама не се справи да отреже дредовете си. Така де, отряза ги, доразплете разни части, обаче липсваше известна равнопоставеност между дължините на отделните кичури.  Трябваше да вземе изпадналото топче на обецата си. Фризорката е страхотна в работата си, ала е крайно невнимателна с ушите на хората. Взеха го. На връщане се спряха да...

След толкова време.  Осъзнавам, че през повечето време толкова различни мисли ми минават през главата, пряват пируети и се случват с огромна яркост, че когато си говоря с някого, не знам коя точно да кажа, и преразказвам всичко накуп толкова вяло и бледо, че сякаш нищо не казвам. И като свикнах вече да предвиждам неуспеха от разговоря, си казвам : аз по-добре да си мълча. Да кажа “аха”, да кимна с глава и да се продължа да пътувам в себе си. Сякаш твърде осъзнато изведнъж, мисля за всичко толкова дълбоко, че не изляза ли от собтвения си филм, ми е трудно просто за кратко да надничам в другите.  Мога да плувам по-дълго в душите на любимите си хора. Там водата е прозрачна и не те е страх, че вълните ще ти донесат акули. Всъщност, чакайте. Те са по-скоро като нашето Черно море - не виждаш нищо, но знаеш очевадното - първо проникваш в сол, а после в много дълбокото, завличащо, пленяващо, безкористно. Твърде много филми станаха. Стават, Случват се с времето. Времето,...

                                                                 1. Започна да се поти неимоверно, устната й кухина пресъхваше. Опита се да диша по-бавно, за да забави всички процеси в себе си. Сърцебиенето намаля. Присви очи - пясък навсякъде, докъдето се простира хоризонта, а слънцето нагаряше отгоре, сякаш постоянно беше дванадесет наобяд. От толкова жълто запова да те боли главата. Не, всичко те боли даже. Стъпка след стъпка, след стъпка. Тежеста в прасците й беше оловна и натягаща. Креона мислеше, че ще падне ей сега, или ей сега, или по-скоро ей сега. Въздухът параше ноздрите и дробовете й; не е възможно да вървиш по-бързо. Напомняше й за тамазкал. Спомни си тясната шатра, парата от горещите камъни, сълзите, умирането, как ставаше още по-топло, все по-топло, непоносимо топло, а Алонсо продължаваше ритуала. Поре...

Вълните ми се разливат в чашата с вино, залеза изпусна ферибота. Вятърът е тъмнозелен При дървото се прокрадва змия. Това е пейзажът на тишината, откраднах си я, сложих я в торбичка, от плат, че да може да диша. Не ми е самотно, само чувствам липси.

Човешката жажда за могъщие нямала граници. Напротив. Има! Краят й се окончава до бреговете. Нищо не е по-могъщо от бреговете на океана. Нищо не е по-непредсказуемо и диво. И най-солената гръцка маслина не е тъй сладка, както соления влажен полъх на морето. Нищо не минава през теб тъй грациозно, надменно и галещо, както бризът през Август. А ти, човеко, роден на сушата, що вечно дириш във водите на тази необятна тъмна бездна? С какво тя те привлича повече от най-страстната любовница? Ето, въздухът тровиш, бягаш от урагани. Почвите тровиш, от себе си бягаш. Опитваш се да опитомиш Природата, сечеш я, гориш я, убиваш децатай и ги ядеш. Тя бавно се предава, за да отстъпи на своят гняв. Я се опитай да опитомиш морето!- Не можеш! Стихията на Апокалипсиса ще е вода.