The "Good night" project

Има нещо в тая младост освен опъната кожа и румени бузи има цветя и поляни шир благодат има чистота от любов и приятелства, има Застрашени планини надвиснали с грохотна тежест; планини от желания, осветявани от мълниите на нетърпението; Има нещо в тая младост - - бързо изчезващо време, отсечка вселенска, отмерена в разпадане на човешка обвивка. Има цветове в тъмнината има спасения - от смехове на обичните и бичовете им; Има нещо в този Живот и това е Младост Има младост в духовната цялост Но най-вече в разпада и конструираната нова реалност Всеки ден Веки миг Всеки Живот

 Ти си мазолът на моята психика. Ти си объркан облак, седящ пред залеза. Залепнало е като три смачкани джанки върху подметка. Мразя този текст. Мразя и самотното. Толкова е пусто. Обещания като дъвки - отдавна станали на кокал, в някой опикан ъгъл на подлеза. Малко въпроси от типа “Къде?” съществуват и не са за отговаряне. Не и преди “Кога?”. Тоя текст го препикават крокодили и го гори лава. Дойдох си.

С кръстосани крака срещу Живота съм, защото няма да му раждам произшествия. Не вярвам в себе си, не искам да живея. Събирай си случайностите, Боже, и вземи ги скрий във някой ъгъл, не се шегувай вече със човеците си. По-късно пак ще си говорим, на кой са тия всичките зулуми.  не искам да го гледам вече твоя филм, с апотеоз от газ и куршуми. О, скучаеш, Боже? Ето, повръщам ти червата си, по-бяло от това не може.

Обхождаме ги всеки ден с крачки с мисли Perpetum Mobile движение вечно от тук до там от нея до него или от мен до сърцето ти е най-далечно?

Там не е подредено Там страници са разпилени Дебел слой прах е върху твърдите корици Не искам да отварям нищо Недей да ми разчиташ Скрила съм тефтерите Не си ти този, който ще ги пипа Пиша грозно текста на сърцето Тази буца лед, изпаднала от някоя гора Само в моите шепи не се топи Ще си го пазя там, Или ще умра.

Общо взето, тая фраза ми хрумна докато си карах борда на рилски, и след една голяма засилка имаше леко уравняване на нещата, та бяха нужни няколко тласъка, за да си върнеш засилката и да последват едри пудри, високи гори, едни други свободи. Баснословно и накратко казано в живота откриваме реципрочното значение, забулено леко във фееричната пола на метафората. Колкото и да си се засилил, тласъкът никога не е излишен. Просто така е в живота. За да се тласнеш напред зарязваш баланса и обръщаш глава към наклона. Баланс: мек и удобен фотьойл на обрамчено съзнание Глава: боляща от нямане на изходи Наклон: най-важното нещо и ритникът, с който главата избутва дивана през прозореца Поглеждаш, дали ще е склона, или другата част на везната и се отпускаш.  Амa, толкова ли е трудно?  Никак, пък все се забрвя.

И винаги ще забележат голо тяло, но никога гола душа. Но никога гола душа.

Апотеоз на разум и материя с една добавена душа.

Умираме със всеки дъх, със всеки дъх се носим към безкрая; кървим неубоздано в слънчев лъч, и чрез него пак се пълним със омая. Хиляда океана местим с мисъл, и с мисъл напояваме тъгата; Не, не трябва да живеем бързо.. Макар и тоз живот да бъде кратък. А трябва да се спрем пред слънчев лъч и да пием до припадък. Трбва да прострем ръце, ръце пред синевата - тъй широка. Широко, за да може да се предадем пред взора на безкрая и дълбокото

да ми дадеш свобода да се връщам при теб както ми дава планината както ми давва морето и въобще цялата природа бъди ми природа а аз ще ти дам свобода

Слети с пейзажа, изгубени в превода, някъде там; още във прехода. Във вакуума на частиците; под перата на птиците; в междината на средата, в сънят на нещата - оттам нещо ме зове: любов през торсионно поле.

За хората, които знаят че връх не се покорява, че от дъжд не се крие, че от слънцето се пие, с шепи; За хората, които знаят, че вътрешният мир е сила, че силата е вътрешен огън; че вътрешния огън е пожар, който трябва да се пали често; За хората, които знаят, че фатална е само Смъртта, в своята категоричност на невръщане; и че Живота се лекува само от Изкуството; За хората, които знаят, че за да обичаш - трябва да си цял, а всяка форма на болка и липса е само липса на късчета себе си; Това е за хората, които умеят да съшиват себе си; да изтупват прахта; да преглъщат кръвта; да целуват обидите и да ги пускат да летят като пеперуди. За хората, които превръщат Живота в Изкуство защото го обичат

                    Запазих няколко книги от опцията на сайта в Столична библиотека. Ще отида утре да ги взема в обедната почивка. Колко удобно.           По пътя към филиал "Сердика" ме пече едно буйно слънце. После ще си взема фреш, мисля си.          Обичам отдел "Изкуство", защото за да се добереш до него трябва да минеш през част от пространството на театър "Възраждане". Врата като врата за всеки отдел: с малки стъклени прозорчета, през които да надникнеш. През тази, обаче, виждаш само тежката малиненочервена завеса. Открехваш вратата, открехваш завесата и попадаш сред светa на декорите. Те са различни всеки път, когато отида. Стълби, музикални инструменти, рул на кораб, гипсови отливки, стари дървени мебели, животни, барок, сецесион и още една врата. През нея официално влизаш в отдел "Изкуство".           А там е толкова бяло!...

Дишам. Вдишвам сутринта, но сякаш телесното в мен се припознава в ароматите, миризмите, дори начинът, по който свети слънцето; разпознава друго място. Затварям клепки за по-дълбо; пристигам. Отварям вратата към верандата и вдишвам лепкавата влага. Въздухът е горещ и пари върху всичките ми сетива. Дишам. Дълбоко. Като дълбокото в петролносиньото на океана. Жегата е с цвят на опален залез, който гледам от широкия и равен бряг; броя корабите, броя мидите, броя песъчинките, броя новоизлюпените костенурчета, които за пръв път ще усетят солената вода на техния живот. Влагата ми липсва. Колко хубаво дишах там. Важно е човек да диша дълбоко и леко; както дишаш, така живееш. Дишането е сливане с всичко: с океана и акулите му, с блатото и алигаторите му, с капчиците по листата на пламите, с отрудената пот на вечерните работници. Водата сближава и слива пейзажа в една уютна реалност. Островното пространство е специфично пространство: хем е отделено от сушата, хем се...

Стените отесняват в писъка на бъдещото изоставяне В писъка на на НАПУСКАНЕТО Местата трябва да се менят, за да се мени и човека. Човека се мени, но мени и местата. Човека трудно мени Човека, Но Човека се мени лесно, заради Човека. Толкова е плахо Съществуването в Бездната на толкова известни

Ако ти си всичко Ако всичко е безкрайно Ако ти си времето То Ти си бил сега Ако всички са само едно единствено себе си Ако това себе си е проявено по всеки един възможен начин Ако този всеки един възможен начин има и другата страна на себе си Ако ти трябва да срещенеш всяка една страна от себе си, изразена по всеки един възможен начин Ако ти трябва да срещнеш себе си във всяко едно възможно време Ако трябва да разбереш всяко едно себе си по всеки един възможен начин и във всяко едно възможно време То Ти си човек Ако си научил всяко едно нещо Ако си научил всяко едно нещо по всеки един възможен начин Ако всеки възможен начин е бил всеки възможен живот Ако всеки възможен живот е било всеки възможен човек Ако ти си част от всеки възможен човек Ако ти си част от всеки един възможен човек, съществуваш по всяко едно възможно време Ако ти съществуваш по всяко едно възможно време сега То  Ти си енергия Ако успееш да контролираш всеки един свой енергиен поток ...

На тишината ми пейзаж не е това, и не е само сянка от възторга, че някога била съм сам-сама, и сам-сама аз само знам и мога; не ми е ценно да ме тачат някак и от все ми става пусто синевото, когато за размах, голям, крилат ми е дълго време плакало окото. Не ме е страх от бурята ти силна, аз любя и студеното усое, на високо в планината ще се скрия, при гнездата на орли - ще имам свое! По зъберите ще танцувам боса, слънцето ще пия с жажда кръвна, ще пониквам все на цвете тънко, за да мога всякак да се върна. Ще се оглеждам във кристлани езера, а те ще ми отвръщат със дълбокото, на ветрове и хали аз ще съм сестра, и тъй ще си остана - на високото.

Махам очилата и погледът ми обхожда размазания пейзаж на тишината. Това е изтъркана метафора за самота. Аз не виждам, а смесвам меките петна с твърда смелост. Или може би трябва да кажа"твърда четка". Бързам, да не се размести цялата тази неострота. Тя трябва да продължи малко повече. Счупих си очилата. И ето, че по-често взе да се открива пред мен този размазан свят. Главно вечер. И рано сутрин. Тогава го чувствам най-добре и най-близък. Размазаните контури се сливат в едно цяло с целия взор и с мен. Не ми трябват онези очила. Дават ми твърде много детайли. Размазано е по-добре. Виждам само душата на нещата. За какво са ми всичките тези форми и резки черти. Изморяват ме.

This hill is covered by the green of Life These hills are lungs The lungs of the mountain and the blood of the sea is the salt of the Universe Eternity is in the shadows of the forests

Виждам: в долината има планина висока и снежна и баща ми е планината; През долината тече една мъдра бистра река и майка ми е реката; До реката има дърво - брат ми е висок и строен; До дървото има друго - плодно - сестра ми е със вкусен цвят. Аз съм синьо цвете и съм малка, следя слънцето с глава; Вселенското спокойствие е чисто, и побира цялостната тишина