The "Good night" project

                    Запазих няколко книги от опцията на сайта в Столична библиотека. Ще отида утре да ги взема в обедната почивка. Колко удобно.           По пътя към филиал "Сердика" ме пече едно буйно слънце. После ще си взема фреш, мисля си.          Обичам отдел "Изкуство", защото за да се добереш до него трябва да минеш през част от пространството на театър "Възраждане". Врата като врата за всеки отдел: с малки стъклени прозорчета, през които да надникнеш. През тази, обаче, виждаш само тежката малиненочервена завеса. Открехваш вратата, открехваш завесата и попадаш сред светa на декорите. Те са различни всеки път, когато отида. Стълби, музикални инструменти, рул на кораб, гипсови отливки, стари дървени мебели, животни, барок, сецесион и още една врата. През нея официално влизаш в отдел "Изкуство".           А там е толкова бяло!...

Дишам. Вдишвам сутринта, но сякаш телесното в мен се припознава в ароматите, миризмите, дори начинът, по който свети слънцето; разпознава друго място. Затварям клепки за по-дълбо; пристигам. Отварям вратата към верандата и вдишвам лепкавата влага. Въздухът е горещ и пари върху всичките ми сетива. Дишам. Дълбоко. Като дълбокото в петролносиньото на океана. Жегата е с цвят на опален залез, който гледам от широкия и равен бряг; броя корабите, броя мидите, броя песъчинките, броя новоизлюпените костенурчета, които за пръв път ще усетят солената вода на техния живот. Влагата ми липсва. Колко хубаво дишах там. Важно е човек да диша дълбоко и леко; както дишаш, така живееш. Дишането е сливане с всичко: с океана и акулите му, с блатото и алигаторите му, с капчиците по листата на пламите, с отрудената пот на вечерните работници. Водата сближава и слива пейзажа в една уютна реалност. Островното пространство е специфично пространство: хем е отделено от сушата, хем се...

Стените отесняват в писъка на бъдещото изоставяне В писъка на на НАПУСКАНЕТО Местата трябва да се менят, за да се мени и човека. Човека се мени, но мени и местата. Човека трудно мени Човека, Но Човека се мени лесно, заради Човека. Толкова е плахо Съществуването в Бездната на толкова известни

Ако ти си всичко Ако всичко е безкрайно Ако ти си времето То Ти си бил сега Ако всички са само едно единствено себе си Ако това себе си е проявено по всеки един възможен начин Ако този всеки един възможен начин има и другата страна на себе си Ако ти трябва да срещенеш всяка една страна от себе си, изразена по всеки един възможен начин Ако ти трябва да срещнеш себе си във всяко едно възможно време Ако трябва да разбереш всяко едно себе си по всеки един възможен начин и във всяко едно възможно време То Ти си човек Ако си научил всяко едно нещо Ако си научил всяко едно нещо по всеки един възможен начин Ако всеки възможен начин е бил всеки възможен живот Ако всеки възможен живот е било всеки възможен човек Ако ти си част от всеки възможен човек Ако ти си част от всеки един възможен човек, съществуваш по всяко едно възможно време Ако ти съществуваш по всяко едно възможно време сега То  Ти си енергия Ако успееш да контролираш всеки един свой енергиен поток ...

На тишината ми пейзаж не е това, и не е само сянка от възторга, че някога била съм сам-сама, и сам-сама аз само знам и мога; не ми е ценно да ме тачат някак и от все ми става пусто синевото, когато за размах, голям, крилат ми е дълго време плакало окото. Не ме е страх от бурята ти силна, аз любя и студеното усое, на високо в планината ще се скрия, при гнездата на орли - ще имам свое! По зъберите ще танцувам боса, слънцето ще пия с жажда кръвна, ще пониквам все на цвете тънко, за да мога всякак да се върна. Ще се оглеждам във кристлани езера, а те ще ми отвръщат със дълбокото, на ветрове и хали аз ще съм сестра, и тъй ще си остана - на високото.

Махам очилата и погледът ми обхожда размазания пейзаж на тишината. Това е изтъркана метафора за самота. Аз не виждам, а смесвам меките петна с твърда смелост. Или може би трябва да кажа"твърда четка". Бързам, да не се размести цялата тази неострота. Тя трябва да продължи малко повече. Счупих си очилата. И ето, че по-често взе да се открива пред мен този размазан свят. Главно вечер. И рано сутрин. Тогава го чувствам най-добре и най-близък. Размазаните контури се сливат в едно цяло с целия взор и с мен. Не ми трябват онези очила. Дават ми твърде много детайли. Размазано е по-добре. Виждам само душата на нещата. За какво са ми всичките тези форми и резки черти. Изморяват ме.

This hill is covered by the green of Life These hills are lungs The lungs of the mountain and the blood of the sea is the salt of the Universe Eternity is in the shadows of the forests