Експеримент

                        Разни опорни точки

Чуйте. Вижте. Разберете

Опорните точки на всеки човек са четири : същност, мечти, надежда и реалност.
И всеки път се чудя толкова неща, а отговор не намирам. Защо губим себе си, а после се търсим? Същите ли искаме да се открием, или малко по-други? Защо не можем да се запазим? Защо са нужни предразсъдъците на хората и защо предпочитам белия пред кафявия шоколад?
Когато се разкъсваш, няма на какво да се опреш. Казвам го със сигурност. Когато сам си се изложил на такова изтезание, опорните точки са две, не са константи, а се движат в противоположни посоки. Първо, по законите на физиката, се разкъсва главата. Умът ти кипи, съзнанието ти изстъргва всяка мисъл с шпатула. Емоциите се рендосват, за да се премерят на кантар. Не знаеш на къде да гледаш, не знаеш да ли искаш затъпялата реалност от ляво, или нереалното блалженство, което ще те спаси, защото те е страх, от дясно. Спираш и да дишаш. Трахеята ти пресъхва, дробовете се пълнят с прах и дребни жлъчни камъчета. Сърцето ти...
Се свива. Прекалното количество адреналин няма как дасе излее с кофи, затова спира. Спираш да чувстваш. Когато не чувстваш нито с разум, нито със сърце идва най-трудната част. Кръвта ръководи. Животинските инстинкти владеят, а нагона насочва. Покъртително. Обърнат си наобратно като мокра прана тениска. Сега който и да надникне, ще види каквото си поиска. Ще види на късометражен филм всичките ти спомени. Всичките ти болки. Всичките ти радости. А ти просто ще си пътуваш във влака и ще виждаш порутени сгради и калните дворове, ще си спомняш, като по учебник какво и как е трябвало да почувстваш. Но не го чувстваш. Апатия?
Не. Хаос. "Какво ти е?" Ама ти сериозно ли ме питаш... Обяснявам. Всеки път една и съща история, но различни части, примесени с тегавата белезникавост на една изстрадала, никому нужна душа. Така всеки път повече се обърквам какво всъщност се е случило. Гледната ми точка се тресе. Главно, защото колкото по-рано разбереш, че всичко е възможно, че има начин да имаш всичко, да постигнеш всичко, толкова по-рано спира да ти бъде интересно. Спира да съществува тръпката от преследването, от надеждата, от липсата на такава. Да, и тогава има тръпка, но тя е доста по-опечалено болезнена.